Конниците в селището вече се качваха по конете си, когато чу охкането на мъжа си и се качи във фургона. Боренсон се беше събудил.
Външно нямаше особена промяна. По челото му бяха избили едри капки пот, мишниците на туниката му бяха прогизнали. Очите му все така изглеждаха прежълтели и покрити с варак, лицето му беше пребледняло. Устните му се бяха напукали от треската. Погледът му се рееше към дърветата, към небето.
— Изглеждаш малко по-добре — излъга Мирима. — По-добре ли се чувстваш?
— Никога не съм се чувствал по-зле — отвърна той с пресъхнало гърло. Тя отвори мяха с вода и насила изля няколко глътки в гърлото му. Той ги изпи с мъка и я избута настрана. — Какво правиш?
— Мъча се да те спася — каза Мирима. — Имаш късмет, че не се поболя и не умря.
Той притвори с болка очи и поклати глава. Този жест казваше всичко. Не искаше да живее.
Мирима замълча за миг. Почувства се сякаш се опитваше да счупи бронята му, да се добере до меката плът отдолу. Помогна му да седне и го попита по-меко:
— Защо? Знаеше, че раната ти е забрала, и просто стана и тръгна. Защо?
— Не би искала да го узнаеш.
— Държа да го знам.
Той притвори леко очи и я погледна безстрастно.
— Не те обичам. Не мога… да те обичам.
Думите му я ужилиха. Сърцето й изведнъж се разтуптя и й трябваха много сили, за да овладее тона си. Разбираше смътно какво е преживял. Беше видяла блясъка в очите му, когато заговори за Сафира. Беше го видяла да я зове в съня си. Разбираше, че с даровете си на обаяние Сафира трябва да е била неустоима. А Радж Атън беше кастрирал мъжа й.
— Спа ли с нея? — Постара се да не издаде болката и гнева с гласа си. — Затова ли Радж Атън ти откъсна орехите?
— Теб какво те интересува? — ядосано попита Боренсон.
— Аз съм ти жена.
— Не… — почна Боренсон и тръсна глава. — Никога не съм я докосвал. Никой мъж не би могъл да я докосне. Тя беше толкова красива…
— Не знаеш какво е любов — отряза го Мирима.
За миг никой от двамата не проговори.
— Знаех, че ще те нарани, ако го разбереш — промълви Боренсон.
Мирима дълго не можа да измисли какво да каже.
— Все пак аз съм твоята жена. — Виждаше ясно терзанията му, а се чувстваше неспособна да се доближи до него. Твърде много го беше наранил Радж Атън. — Защо просто не те уби?
Боренсон изпъшка, надигна се в сламата.
— Не знам. Радж Атън обикновено не прави такива стратегически грешки.
В гнева му имаше яд, потисната ярост. Това й хареса. След като беше разгневен, това поне му даваше някакъв повод да иска да живее.
Чу стъпки зад себе си и се обърна.
По пътя крачеше Габорн, с помръкнало от тревога лице. С него беше Йоме — изглеждаше по-стъписана от раната на Боренсон, отколкото от всичко друго.
Дойдоха право при фургона.
— Как си? — попита Габорн.
Боренсон отвърна уморено:
— Чувствам се чудесно, милорд. А вие? — Трудно беше да не се долови сарказмът му.
Габорн го пипна по челото.
— Треската ти я няма.
— Радвам се, че това е всичко, което ми го няма.
— Аз… Дойдох да ти благодаря за всичките ти усилия. Ти даде много на Мистария.
— Много… Само съвестта си, живота на Посветителите си и топките си — каза Боренсон. Още не знаеше за заклинанието, с което го бе обвил чародеят, надеждата за изцеряване. Говореше с болка. — Има ли още нещо, което да желаете, ваше величество?
— Мир и здраве за теб и всичките ти близки — каза Габорн, — и земя без войни, където хората никога да не са чували за Радж Атън, за хали и за Сияйни на мрака.
— Дано се сбъднат желанията ви — каза Боренсон.
Габорн въздъхна.
— Има силари, които да помогнат да се възстановиш по-бързо, ако ги искаш.
Очите на Боренсон се замъглиха от болка. Изглеждаше уязвен и прекършен.
— Колко можете да ми отделите?
— Колко ще искаш?
— Достатъчно, за да убия Радж Атън — каза Боренсон. — Вярно ли е, че все още е жив?
Габорн не се поколеба.
— Не мога да ти дам толкова много. — Сега и в очите на Габорн се четеше болка. Искаше му се да се отдаде на гнева, искаше Боренсон да си получи отмъщението. Ако някой на този свят го заслужаваше, то това беше Боренсон. Беше принуден да убие деца, изкусени от Радж Атън да станат негови Посветители. Беше принуден да убие дори хора, които наричаше свои приятели. Радж Атън го бе лишил от мъжеството му.