— Какво ще стане сега? — попита Мирима.
— Радж Атън направил голямо светотатство, като нападнал Земен крал. Такова деяние не може да остане ненаказано. Вакъз казва, „Радж Атън минал на страната на халите, срещу собствения си роднина, срещу родно си племе“. Той казва: „Вдигнете Атваба!“
— Това какво е?
— В старо време, когато крал извърши злина, свидетели вдигат Атваба, „Зов за възмездие“. Ако народ се ядоса, убиват крал — може би.
Вакъз Фааракин заговори окуражително на хората си.
— Казва им: „Развикайте се високо по пазарите — преведе Акем. — Нека да не трепне гласът ви. Не отстъпвайте пред каифа, който ви предизвика, нито пред стражата, която ви заплашва. Ако не се вдигне цял Индопал срещу Вълчи господар, трябва да разберат защо А’келлах го прави.“
След тези думи Вакъз Фааракин скочи от коня си и притича до тялото на своя племенник. Вдигна ятагана над главата си, взря се в останките на своя близък и започна да вика.
— Сега моли дух да се усмири — каза Акем шепнешком, с уважение към покойника. — Моли не броди из дом и не тревожи семейство. Вакъз Фааракин обещава справедливо възмездие.
Вакъз замахна, стоманата изсвистя и отсече главата на мъртвия. Той вдигна във въздуха главата на племенника си и мъжете завикаха възбудено.
— Сега отнесе глава на племе за доказателство.
Вакъз подкани с жест тълпата войници. Мъжете от племето му пристъпиха напред. Непобедимите на А’келлах. Бяха силни, корави мъже. Вакъз Фааракин хвана главата на племенника си за косата, вдигна я високо и изрева. Акем заговори с мрачна тържествненост:
— Той казва: „Не трябва има друг крал освен Земен крал.“
Всички а’келласи заповтаряха думите му в хор.
Сърцето на Мирима заблъска в гърдите й, щом мъжете започнаха да секат главите на мъртвите жертви и да ги прибират в платнени торби. После започнаха да хвърлят обезглавените тела в погребалната клада. Не можеше да разбере всичко, което се разиграваше пред очите й. Не разбираше нищо от пустинното правосъдие, нито от пустинна политика.
Мирима попита:
— Хората наистина ли ще се вдигнат срещу Радж Атън?
Акем сви рамене.
— Може би. Радж Атън има твърде много дарове на обаяние.
— Не разбирам. Радж Атън е извършвал безчинства срещу стотици ваши владетели преди това. Защо хората ще ги интересува, ако е извършил още едно?
— Защото — натърти Акем — сега има Земен крал.
Всичко си идваше на мястото. Не ставаше въпрос за Радж Атън. Това, което ставаше тук, не беше свързано с някаква си дребна несправедливост. Ставаше въпрос за оцеляване: Радж Атън се бе оказал негоден да изтласка халите от Карис. Но Габорн бе доказал себе си. Ето защо Вакъз щеше да се опита да премахне своя владетел.
Тя почувства, че току-що се е замесила в големи събития. Днешното й свидетелство, колкото и дребно да беше, щеше да предизвика гражданска война.
Мирима се задържа още малко, загледана как кладата поглъща крехкото тяло на Сафира. Вгледа се съсредоточено в хубавото й лице, опита се да си я представи приживе, с хилядата дара на обаяние. Въображението не й стигна.
Обърна коня да си тръгне. Акем събра длани пред лицето си и се поклони ниско, в израз на дълбока почит.
— Мир за теб. Дано Лъчезарните те закрилят.
— Благодаря — отвърна тя. — Нека Сияйните направляват ръката ти.
След това подкара в тъмното през гъстата камара халски трупове.
Скоро намери коня на Боренсон, премазан като диня. Потърси наоколо, но намери само шлема на мъжа си и няколко трупа. Но в меката пръст забеляза отпечатъци от мъжки длани. Големи длани, като на съпруга й.
„Изпълзял е — помисли тя. — Сигурно в този момент се мъчи да се добере до града. Или е изпълзял малко по-надалече и е изгубил свяст.“
Слезе от седлото и вдигна шлема на Боренсон. Подуши по земята за мириса му, но дъждът и гнусната воня от проклятията на халите й попречиха. Не можеше да го проследи. Потърси с очи най-подходящо място, откъдето да огледа за него. Могилата около кратера на червея на Костения хълм изглеждаше идеална.
Изкачи се до ръба на кратера. Трудно беше да си представи човек, че едно живо същество е способно да изрови такава дупка.
Отразената от облаците светлина на далечните пожари разкриваше само една зейнала яма. Но щом наведе ухо, Мирима долови някъде надолу в тъмната пустош шума на пенеща се вода. Пътят на червея се беше врязал в подземна река, образувайки водопад. Но беше много далече долу. Щом се отдръпна от ямата, и звукът заглъхна.