— Но ние не отиваме в кръчмата. Какво е камизолка?
— Нещо като ризка за бебетата — минаваха през селото. Тя се усмихна: — Виж. Господин и госпожа Конрой. Женени са повече от петдесет години и продължават да ходят хванати за ръка. А само да ги видиш как танцуват.
— Чух, че и ти добре танцуваш — той погледна към нея. — Печелила си конкурси.
— Когато бях момиче — сви рамене. Глупаво бе да се съжалява за минали неща. — Никога не съм го възприемала сериозно. Правех го за забавление.
— А сега какво правиш за забавление?
— Това-онова. Добре шофираш за янки — смаяното му изражение я разсмя. — Имам предвид, че мнозина от вас се затрудняват от тукашните пътища и все забравят да карат по нашите правила, имам предвид от лявата страна на пътя.
— Няма да се впускаме в спор коя е правилната страна на пътя. А и аз съм живял доста време в Европа.
— По говора ти не мога да определя точно откъде си. Говориш като американец, вярно, но само толкова мога да различа. Превърнала съм го в нещо като игра: да отгатвам откъде са гостите ми.
— Вероятно е така, защото не съм от никъде.
— Всеки е от някъде.
— Не, не е така. По света има повече номади, отколкото предполагаш.
— Да не намекваш, че си циганин — тя отметна косата си и започна да изучава профила му. — Това не ми хрумна.
— Какво искаш да кажеш?
— Вечерта, когато се появи… Стори ми се, че приличаш на пират… после — на поет и дори боксьор, но не и на циганин. И това ти подхожда.
— А ти бе като видение: развята бяла роба, спуснати коси, смелост и страх се редуваха в очите ти.
— Не се страхувах — тя зърна надписа точно преди той да вземе завоя. — Тук? В превърнатия в ресторант замък Дръмланд?
— Да. Чух, че кухнята е отлична.
— Вярно е. И е доста скъпо.
Той се засмя и намали, за да огледа по-добре сивия величествен замък на склона на хълма, осветен от фаровете на колата.
— Бриана, аз съм много добре платен циганин. Великолепен е, нали?
— Да. А и градините… Сега не се виждат, а е и зима. Но са разкошни — тя погледна към зазимените розови храсти. — А отзад има друга градина. Толкова е красива, имаш чувството, че не е истинска. Защо не отседна в такова място?
Той паркира колата
— За малко щях да го направя, но чух за твоя пансион. Наречи го порив, ако щеш — той й се ухили. — А аз често се поддавам на поривите си.
Излезе от колата, подаде й ръка и я поведе по каменното стълбище към централната зала.
Замъкът бе просторен и пищен; стените бяха с ламперия от тъмно дърво, а подовете — покрити с дебели червени килими. Усещаше се мирис на горящите в камините огньове, кристали проблясваха, дочуваше се арфа.
— В Шотландия отседнах в замък — започна той, докато се придвижваха към салона. Пръстите му бяха вплетени в нейните. — И в Корнуол също. Фантастични места, изпълнени със сенки и призраци.
— Нима вярваш в духове?
— Разбира се — очите му срещнаха нейните, докато й помагаше да съблече палтото. — Ти не вярваш ли?
— Напротив. Ние тук също имаме духове.
— В Каменния кръг ли имаш предвид? — изненада се, но си даде сметка, че не бива: след като е бил там, трябва да е усетил присъствието им.
— Да, там. А и на други места.
Грей се насочи към салонния управител и само произнесе:
— Тейн.
Настаниха ги на масата. Младият мъж пое менюто с вината и попита Бриана:
— Би ли искала вино?
— С удоволствие.
Той хвърли бърз поглед на менюто и се обърна към сервитьора:
— Ще вземем отлежал Кларет.
— Да, господине.
— Гладна ли си? — насочи вниманието си към Бриана, която поглъщаше менюто с очи.
— Опитвам се да го запомня наизуст — промърмори тя. — Веднъж вечеряхме тук с Маги и Роуган и вече мога да повторя пилето със сос от мед и вино.
— Само го прегледай. Аз ще ти набавя копие.
Погледна го над разтвореното меню:
— Но те няма да ти го дадат.
— Разбира се, че ще ми го дадат.
Тя леко се засмя и си избра какво ще вечеря, Грей поръча, опита виното, облегна се напред и я подкани.
— Хайде, разкажи ми.
Младата жена примигна.
— Какво да ти разкажа?
— За духовете.
— О! — засмя се тя, като прокара пръст по ръба на чашата. — Ами преди много години имало двама влюбени. Девойката била обещана на друг, така че се налагало двамата да се срещат тайно. Той бил беден човек, фермер, така да се каже, а тя — дъщеря на английски земевладелец. Но се обичали силно и непрекъснато правели планове как ще избягат и винаги ще бъдат заедно. Една нощ се срещнали в Каменния кръг. Там, на това свято място, на това вълшебно място, решили да поискат от боговете да ги благословят. Тя вече носела дете от него, разбираш ли и нямало време за губене. Коленичили в центъра и тя му казала за детето. Говорят, че двамата плакали от радост и страх, и само старите камъни ги пазели от студения вятър. Без да знаят, но тогава се любили за последен път. Наговорили се той да вземе впрегнатия в плуга кон, да събере каквито вещи успее и да се върне за нея. Щели да избягат същата нощ.