За миг му се прииска да се завие и да продължи да спи. Още не бе влязъл в клетката си — образ, с който често обрисуваше писането си. Хладните, дъждовни сутрини, където и да е по земното кълбо, са предназначени за спане. Но се сети за хазяйката си — хубавата, с розови скули Бриана. Любопитството го накара да стане пъргаво и да стъпи на студения под.
Поне водата е гореща, мина му през ум, докато стоеше под душа. А и сапунът ухаеше на борова гора. По време на безкрайните си пътувания бе попадал в някои направо ледени бани. Уютната баня и белите хавлиени кърпи с нежни бродерии напълно съвпадаха с настроението му. Но пък беше и факт, че обстановката почти винаги го задоволяваше, независимо дали е на палатка в пустинята на Аризона или в луксозен хотел на Ривиерата, Грей обичаше да си мисли, че нагажда средата към потребностите си, докато, разбира се, потребностите му не се променят.
За следващите няколко месеца уютният пансион в Ирландия щеше да го задоволи напълно. Особено като се прибави и компанията на красивата му хазяйка. Красотата винаги е добре дошла.
Реши да не се бръсне и нахлузи джинси и размъкнат пуловер. Вятърът бе утихнал. Помисли си, че не е зле да се поразходи из полята след закуска, да попие малко от атмосферата, така да се каже.
Мисълта за закуска го накара да се отправи към кухнята.
Не се изненада да я открие там. Помещението сякаш бе създадено за нея: опушената камина, ярките стени, идеално чистите плотове.
Тази сутрин бе вдигнала косата си. Вероятно смяташе събраните на кок коси за практични. Може и така да беше наистина, но отделните кичури, извити по врата й, я правеха много привлекателна.
Вероятно не бе добра идея да се чувства привлечен от хазяйката си.
Тя печеше нещо и от уханието устата му се напълни със слюнка. Не се съмняваше, че именно ароматът на храната, а не жената, в нейната спретната бяла престилка, раздвижваха жизнените му сокове.
В този момент тя се извърна — държеше огромна купа и продължи да бърка съдържанието с дървена лъжица. Примигна от изненада, усмихвайки се приветливо.
— Добро утро. Вероятно искаш да закусиш?
— Ще взема от това, което надушвам.
— В никакъв случай — той се възхити на сръчността, с която младата жена изсипа сместа от купата в тавичка. — Още не е готово. Това е кексът за чая.
— Ябълки… — определи той, душейки въздуха.
— Носът ти не те лъже. Ще се справиш ли с ирландска закуска или предпочиташ нещо по-леко.
— Нещо леко няма да ми стигне.
— Дадено. Трапезарията е ей там. Ще донеса кафе и питки, докато чакаш.
— Мога ли да хапна тук? — той я дари с най-чаровната си усмивка. — Или се притесняваш, ако хората те гледат, докато готвиш?
„Или те гледат, помисли си той, докато вършиш каквото и да е.“
— Никак — някои от гостите й предпочитаха да се хранят в кухнята, макар повечето да желаеха да им сервира. Наля му от вече приготвеното кафе. — Пиеш го чисто, нали?
— Да — той отпи, както стоеше прав, и продължи да я наблюдава. — В тази къща ли си израснала?
— Да
Тя пусна големите наденици в тигана.
— И на мен ми прилича повече на дом, отколкото на пансион.
— Такова й е предназначението. Някога имахме ферма, но продадохме повечето от земята. Задържахме къщата и малката къщурка в края на пътя, където от време на време живеят сестра ми и съпругът й.
— От време на време?
— Той има къща и в Дъблин. Собственик е на галерии. А тя е художничка.
— Така ли? С какво по-точно се занимава?
Бриана се усмихна, без да спира да готви. Повечето хора приемаха, че художник непременно означава да рисуваш — това винаги вбесяваше Маги.
— Със стъкло. Приложничка е — Бриана посочи купата в средата на кухненската маса. Беше в преливащи пастелни тонове, а гърлото й напомняше за стичаща се вода. — Това е нейно произведение.
— Интересно е — приближи се и прокара пръст по купата. — Конканън… — промърмори той, след което се засмя. — Ами, разбира се! М. М. Конканън, ирландската сензация.
Очите на младата жена грейнаха от удоволствие.
— Така ли я наричат? Ще остане доволна, когато й кажа — изпита невероятна гордост. — А ти познаваш ли работата й?
— Би трябвало. Преди две седмици купих… не знам как да го нарека, по дяволите! Може би скулптура? От клона на галериите „Уърлдуайд“ в Лондон.
— От галерията на Роуган. Той й е съпруг.
— Удобно — той отиде до печката и сам си наля още кафе. Надениците ухаеха почти толкова вкусно, колкото и хазяйката му. — Произведението е невероятно. Ледено бяло стъклено кълбо с пламък в средата. Реших, че ми прилича на Недосегаемата крепост — в отговор на не разбиращия й поглед той се засмя. — Явно си изостанала в четенето на американски комикси. Става въпрос за убежището на Супермен, май някъде из Арктика.