Маги сведе очи:
— Разбирам.
— И това, което направих, колкото и да е невъзпитано, бе да подслушам разговора ви. Положих много усилия, за да не нахълтам в стаята и да не дам на майка ти да разбере какво мисля.
— Така положението само щеше да се утежни.
— Точно затова не се поддадох на този импулс… Макар, признавам, щеше да ми достави огромно удоволствие — Кристин взе ръцете на Маги и ги разтърси. — Тя няма представа какво богатство има в твое лице.
— Или прекалено добре си дава сметка що за стока съм. Продадох част от това, което представлявам, защото се нуждая, точно като нея, да получа повече.
— Ти заслужаваш повече, защото си го изработила.
— Дали съм го изработила, или ми е било дадено като подарък, няма значение. Исках да се задоволя с онова, което имах, госпожо Суини. Исках, защото иначе трябваше да призная, че никога не сме разполагали с достатъчно средства. Трябваше да призная, че тате се е провалил, а това не отговаря изцяло на истината. Преди Роуган да влезе през онази врата, аз бях доволна или поне се насилвах да вярвам, че съм доволна. Но вратата се отвори и аз вкусих от другото. Не съм успяла да отхвърля и час смислена работа от седмица насам.
— И защо мислиш, че е така?
— Защото той ме е притиснал в ъгъла. Аз не съм вече същата. Той ме промени. Не знам какво да правя. А доскоро винаги знаех!
— Твоята работа минава през сърцето ти. Това е очевидно за всеки, който е видял творбите ти. Може би си затворила сърцето си, Маги?
— Ако съм го сторила, значи така е трябвало. Няма да повторя нейната грешка. Нито тази на баща ми. Няма да съм причина за нечия чужда мъка. Нито пък сама ще стана жертва на мъката.
— Според мен в момента ти си й жертва, Маги, скъпа. Допускаш да изпитваш вина, защото се радваш на успехи; чувстваш се и виновна, защото притежаваш амбицията да победиш. И се опасявам, че се страхуваш да надникнеш в сърцето си, защото освободиш ли веднъж онова, което е вътре, няма да успееш да го прибереш отново, макар че като го таиш там, то те прави нещастна. Влюбена си в Роуган, нали?
— И така да е, той го предизвика.
— Сигурна съм, че чудесно ще се справи с положението.
Маги се извърна и започна да оправя инструментите по пейката.
— Той никога не я е виждал. Може би се постарах да не ги срещна, за да не разбере всъщност каква съм аз. Със зъл нрав, недоволна, неудовлетворена.
— Самотна — подметна Кристин тихо, с което накара Маги да я погледне. — Самотна жена е, Маги, макар за това да е виновна само тя. Както и никой освен теб няма да е виновен, ако останеш самотна — пристъпи напред и взе ръцете на Маги в своите. — Не познавам баща ти, но трябва да си наследила нещо и от него.
— Той постоянно мечтаеше. И аз го правя
— И баба ти, с пъргавата си мисъл и енергичен нрав, го правеше преди това. И тя присъства у теб. Както и Нийл, с жаждата му за живот. И от него имаш нещо. Всичко това е у теб, но нищо поотделно не прави цялото. Нийл е прав за това, Маги. Невероятно прав. Сама трябва да се изградиш такава, каквато искаш да бъдеш.
— Мислех, че съм го постигнала. Смятах, че съм наясно какво представлявам и какво искам да стана. А сега всичко в главата ми е объркано.
— Когато главата не може да ти даде отговор, най-добре е да се вслушаш в сърцето си.
— Не ми харесва отговора, който ми предлага.
Кристин се засмя.
— Тогава, детето ми, можеш да си напълно уверена, че това е правилният отговор.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Към средата на утрото, останала отново сама, Маги взе тръбата. Два часа по-късно съдът, който направи, бе хвърлен за претопяване.
Разгледа скиците, отхвърли ги, без изключение и се опита да нарисува нови. Намръщи се на еднорога, оставен на полицата, и се обърна към масата, където още бяха прикрепени фенерите. Но едва взе стъклена тръбичка и образът в съзнанието й изчезна. Наблюдаваше как връхчето на пръчицата се размеква, започва да се топи и покапват капки. Без да се замисля какво точно прави, започна да пуска капките в контейнер с вода.
Някои се пукнаха, други оцеляха. Извади една, за да я разгледа по-внимателно. Макар да бе родена от огъня, капката вече бе хладна и с форма на сълза. Подобно нещо можеше да направи всяко дете.
Търкаше сълзата между пръстите си, когато се отправи към поларископа. През лещите вътрешното напрежение на капката избухна в ослепителна дъга от цветове. „Толкова много — помисли си тя — в такова малко нещо.“
Пусна стъкълцето в джоба си, извади още няколко от кофата. Със заучени движения загаси пещите. Десет минути по-късно нахълта в кухнята на сестра си.