— Бриана, какво виждаш, когато ме погледнеш? Отмятайки кичур от очите си, Бриана вдигна очи и продължи да меси тестото.
— Сестра си, разбира се.
— Не, не. Поне веднъж се опитай да не си толкова буквална. Какво виждаш в мен?
— Жена, която постоянно е на прага на нещо. Жена, която разполага с достатъчно енергия да ме омаломощи. И разгневи. — Бриана отново погледна ръцете си. — Да ме разгневи така, че да изпитам и тъга, но и съжаление.
— А егоизъм?
Бриана я погледна сепната.
— Не. Не забелязвам подобно нещо. Никога. Никога не съм забелязала този недостатък у теб.
— Но други притежавам, така ли?
— Предостатъчно. Какво, да не искаш да си идеална? Снизходителният той накара Маги да трепне.
— Все още си ми сърдита заради снощи.
— Ни най-малко — с нова енергия Бриана се нахвърли върху тестото. — Сърдя се на себе си, на обстоятелствата, на съдбата, ако щеш. Но не на теб. Не ти го предизвика и Господ ми е свидетел, ти ме предупреди, че няма да стане, както съм го замислила. Но ми се ще да не скачаш вечно в моя защита.
— Правя го несъзнателно
Бриана събра тестото на топка и я постави в купата, за да втаса отново.
— Държа се по-възпитано, след като ти си отиде. И, мисля, че малко се засрами. Преди да тръгне, похвали яденето ми. Не че яде много от него, но поне го каза.
— Прекарвали сме и по-лоши вечери.
— Истина е. Маги, тя каза и нещо друго.
— Тя какво ли не приказва. Не съм дошла, за да слушам какво е казала или не.
— Беше за свещниците — продължи Бриана и Маги вдигна въпросително вежди.
— Кои свещници?
— Онези, които бях поставила на бюфета; онези, които ми подари миналата година. Обърна внимание колко са красиви.
Маги се разсмя и поклати глава.
— Сънувала си.
— Бях напълно будна и стоях в антрето на къщата си. Погледна ме и ми го каза. Стори го. Остана там и ме гледа, без да сваля очи от мен, докато не разбрах, че не й стигат сили да ти го каже сама, но иска да го знаеш.
— Защо го е направила? — попита Маги объркано.
— Сигурно нещо като извинение заради разговора ви в трапезарията, не е малко от нейна страна. Убеди се, че съм схванала какво иска да ти предам, и отново се нахвърли върху Лоти. Тръгнаха си, както и дойдоха — спорейки.
— Хм… — Маги нямаше представа как да реагира, какво да почувства. Пъхна ръка в джоба и неспокойните й пръсти заиграха с капките.
— Малка крачка, но все пак — крачка — със сръчни движения Бриана започна да посипва ръце с брашно, за да оформи следващия самун хляб. — Щастлива е в къщата, която й подари, дори да не го е осъзнала още.
— Може и да си права — усети, че й е трудно да си поеме въздух. — Надявам се, да си права. Но не замисляй следващи семейни вечери в близко време.
— Разбира се.
— Бриана… — Маги се поколеба и накрая безпомощно погледна сестра си. — Отивам с камионетката до Дъблин днес.
— А, значи ще имаш дълъг ден. От галерията ли те викат?
— Не. Отивам да видя Роуган. Или ще му кажа, че никога повече няма да се срещам с него, или ще обявя, че съм готова да се омъжа за него.
— Да се омъжиш за него? — Бриана продължи да меси тестото. — Той е поискал да му станеш съпруга?
— Последната вечер във Франция. Отказах му. Категорично му отказах. Наистина вярвах, че така е по-добре. Не знам дали още не го вярвам. Затова ще пътувам с камионетката. За да имам време да премисля. Разбрах, че ще трябва да е или едното, или другото — тя опипа пак стъклените капки в джоба си. — Просто исках да ти кажа, че тръгвам.
— Маги… — Бриана стоеше с тестото в ръце, загледана в полюшващата се задна врата.
Най-лошото бе, че не го завари у дома; знаеше, че трябва да провери, преди да тръгне. Бил в галерията, бе казал икономът, но когато пристигна там, проклинайки през цялото време уличното движение в Дъблин, той бе тръгнал към офиса си.
Там също го изпусна, и то за пет минути, както я уведомиха. Тръгнал към летището и оттам — за Рим. Не би ли искала да се свържат с него по телефона в колата му?
Не реши Маги. Не искаше да се запъва по телефона, когато се отнасяше за едно от най-важните решения в живота й. Накрая се качи на камионетката и предприе, дългото самотно пътуване обратно до Клар.
Лесно беше да се нарича глупачка и да си повтаря колко е добре, че не го е намерила. Изтощена от часовете зад волана, заспа като пребита и се събуди едва по обяд на следващия ден.
След това се опита да работи.
— Искам Търсача тук отпред, а Триединството в самия център.
Роуган стоеше в огрения от слънце салон във филиала на галерия „Уърлдуайд“ в Рим и наблюдаваше как персоналът подрежда творбите на Маги. Скулптурите добре се вписваха в позлатения декор в стил „рококо“. Тежкото червено кадифе, което подбра, за да покрие подставките, им придаваше царствен вид. Бе сигурен, че Маги ще протестира, но подхождаше за клиентите на тази галерия.