Тя притисна лице към гърдите му, за да потърси утеха. Как да му каже колко отдавна знае, че за него никога не е имало никакъв рай; че той никога не би хлопнал вратите на брачния затвор зад гърба си, ако не е била нейната поява.
— Обичал ли си я някога?
— Да! С жар, гореща като твоята пещ! Ти се появи от тази обич, Маги Мей. Родена в огъня, като едно от най-хубавите ти и смели творения. С времето този огън угасна, но някога съществуваше. Може би, ако не бе лумнал така буйно и силно, щяхме да го поддържаме дълго.
Нещо в тона му я накара да го погледне.
— Друга ли е имало?
Споменът бе едновременно и болезнен, и сладък. Том отново се загледа към водата, сякаш можеше да зърне отсрещния бряг и да намери жената, която бе пуснал да си отиде.
— Да, някога имаше. Но не беше писано да продължи. Нямаше право да продължи. Ще ти кажа едно: когато дойде любовта, когато стрелата попадне в сърцето, нищо не може да я спре. И дори кръвта, която изтича, ти носи наслада. Затова не говори така, Маги. Искам ти да получиш всичко, от което аз бях лишен.
Не му каза какво си мисли, а пророни.
— На двадесет и три години съм, тате, Бри е само една година по-малка. Знам какво твърди църквата, но проклета да съм, ако вярвам, че на небето има Бог, след като е в състояние да наказва един мъж цял живот за една грешка.
— Грешка? — веждите му се свъсиха и той захапа лулата. — Бракът ми не бе грешка, Маргарет Мери, и никога повече няма да го казваш. Появихте се ти и Бри. Грешка ли? Не! Чудо. Минавах четиридесетте, когато се случи; и на ум не ми идваше да създавам семейство. Мисля си какъв ли щеше да е животът ми без вас двете? Какъв щях да бъда? Един почти седемдесетгодишен самотен мъж — той обгърна лицето й с ръце и се вгледа в очите й. — Всеки ден благодаря на Бога, че намерих майка ви и създадохме нещо, което ще остане след мен. От всичко сторено, ти и Бриана сте първата и най-голямата ми радост А сега — нито думичка повече за грешки или нещастия, ясно ли е?
— Обичам те, тате.
Изразът на лицето му се смекчи.
— Знам. Дори си мисля, че ме обичаш прекалено много. — Отново го обзе безпокойство; сякаш вятърът му нашепваше да бърза. — Искам да те помоля за нещо, Маги.
— Какво?
Обсебен от внезапна потребност да запамети всяка нейна черта, той изучаваше лицето й, пръстите му го изследваха: острата волева брадичка, нежната извивка на скулите, зелените очи, като че ли събрали неспокойното море, което се разбиваше в краката им.
— Ти си силна, Маги. Жилава, силна и под цялата си твърдост носиш добро сърце. Бог ми е свидетел, че си интелигента. Не разбирам откъде си събрала всичко, което е у теб. Ти си моята ярка звездичка, Маги, а Бри е хладната ми роза. Искам и ти, и тя да следвате мечтите си, накъдето и да ви поведат. Искам го повече от всичко на света. И когато осъществявате мечтите си, ще го правите не само за вас, но и за мен.
Грохотът на морето не долиташе така силно, а светлината пред очите му почти изчезна. За миг лицето на Маги се разми и сякаш се стопи.
— Какво става? — тя се вкопчи разтревожено в него. Бе посивял като небето и изведнъж заприлича на ужасно стар човек. — Лошо ли ти е, тате? Да ти помогна да се върнем при колата.
— Не. — По причини, които не можеше точно да формулира, бе жизненоважно да остане тук, в най-отдалеченото кътче на родината си, и да довърши започнатото. — Добре съм. Някакъв пристъп, това е всичко.
— Зъзнеш — установи тя.
И наистина, жилавото тяло в ръцете й приличаше по-скоро на торба ледени кокали.
— Слушай ме — гласът му бе рязък. — Не допускай някой да те спре да отидеш, където искаш, или да правиш каквото искаш. Остави своя отпечатък на този свят и то дълбоко, за да те надживее. Но недей…
— Тате! — обзе я паника. Той залитна и се свлече на колене — Господи, тате! Какво ти е? Сърцето ли?
Не, не е сърцето, мина му през ум, докато си пробиваше път през неясната мъгла, спуснала се наоколо, защото чуваше бързите и настойчиви удари в ушите си. Усети нещо в него да се скъсва, да се разбива и да изчезва.
— Никога не загрубявай, Маги. Обещай ми. Не губи онова, което е у теб. Грижи се за сестра си и за майка си. Обещай ми.
— Трябва да станеш — тя го дърпаше и се мъчеше да прогони обземащия я страх. Шумът на океана сега отекваше като развилняла се буря; кошмарна буря, която можеше да отвее от скалата и двамата и да ги запокити надолу върху камъните. — Чуваш ли ме, тате? Трябва да станеш.