Луиз Бегшоу
Родена във вторник
Първа глава
— Гоооол! — изкрещях аз. — Гоооол! Дааа! Ха-ха-ха! Точно в горния ляв ъгъл. Уха! — затичах по игрището като луда и направих едно бързо циганско колело.
— На ти, Рикардо! — извиках с цяло гърло.
Пол дойде до мен и ме прегърна. Да! Онези момчета от „Кучето и патицата“ се мислеха за много печени, след като бяха успели да привлекат в отбора си истински италианец, който играе от петгодишен. Но аз отбелязах гола! О, да!
Моите съотборници от „Куин Шарлът“ направо се търкаляха по тревата от смях.
— Ха-ха-ха — превиваше се Лео. — Размаза ви едно момиче. Ха-ха-ха!
— Едно момиче — обади се и Пол, в случай че не са разбрали.
Марк Стебинс погледна накриво Рикардо, който бе почервенял като домат. Това сигурно бе най-неловкото положение, в което бе изпадал. Посочи ме с показалец.
— Va fancoul! — викна той. — Non е ragazza!
Не ми трябваше превод: „Това не е момиче“. Често ми го казваха. Свих рамене и му изпратих въздушна целувка. Той ядно ритна тревата пред голлинията.
— Какво става? — чух познат глас.
Завъртях се възторжено на пети. Съквартирантът ми Оли Маклауд. А също и мой най-добър приятел. Спокоен, забавен и при това красавец. Рус и строен, приличащ на викинг.
— Луси вкара гол — отговори Пол. — Направо ги смаза — и пак се заля в смях.
Рикардо изстреля нещо неразбираемо на италиански и с гневни крачки се отдалечи от вратата. В груб превод сигурно звучеше като: „Вървете по дяволите, отивам да пийна нещо“.
Погледнах часовника си. Струваше две лири и деветдесет и девет пенса на една разпродажба в забутано магазинче преди пет години, а още работеше. Което бе много хубаво, понеже трябваше да пестя всяко пени. Наближаваше дванайсет.
— Какво правиш тук? — попитах Оли.
Той вдигна рамене и се усмихна.
— Реших, че може да искаш да те прибера.
Погледнах към момчетата.
— Отивам си у дома — каза Пол. — Жена ми се връща след малко.
Другите вече бяха тръгнали към бара. Обикновено се присъединявах към тайфата за разбора на играта над халба сайдер, но не и щом Оли ми предлагаше да ме откара. А и честно казано, предпочитах да си прекарвам времето с него.
— Добре тогава, ще се видим другата седмица — казах аз. И с щастлива усмивка тръгнах с Оли към неговото BMW.
— Приятелката ти къде е? — подхвърлих небрежно.
— Работи — отвърна той.
Отлично. Беше много по-забавен, когато нея я нямаше.
— Мислех да си поръчаме къри за вкъщи — обади се Оли. — Да гледаме заедно мача, тя ще дойде чак след седем. Имам и малко вино.
Чувствах се на седмото небе. Ръгби мач между Англия и Южна Африка, вкусно къри и малко червено вино с Оли на дивана. А после щях да поиграя на „Междузвездни войни“ и така нямаше да обръщам много внимание на досадната Виктория, когато дойдеше.
— Звучи чудесно — съгласих се аз. Животът ми наистина изглеждаше прекрасен. Голяма късметлийка бях.
Оли ми отвори вратата на BMW-то си. Никога не ми правеше забележка за калните маратонки или за каквото и да е.
— Ще си прекараме добре — усмихна ми се той, очевидно доволен от перспективата.
И как нямаше да е доволен. Горкият Оли. В понеделник сутрин пак трябваше да се върне към кариерата си на адвокат, докато аз имах за задача да рецензирам, тоест да играя компютърни игри, за „РС геймс юнивърс“. Оли ставаше в седем, аз се излежавах до десет. И какво получаваше в замяна — пари, което не е кой знае каква награда, ако питат мен.
Все едно. Щяхме да си изкараме супер. Двамата бяхме най-добри приятели и щеше да е забавно, какъвто бе изобщо целият ми живот през повечето време. Настаних се удобно на кожената седалка в колата му, далеч по-добра от задушния стар автобус, който обикновено се налагаше да използвам, и се включихме в движението.
— Добре ли си? — попита той.
Кимнах.
— Добре съм.
И наистина беше така.
— По дяволите! — възкликнах аз.
— Какво има? — кротко попита Оли.
Гледах с отвращение екрана.
— Скапани ловци на глави. Искат само да избиват джедаи. Това е четвъртата ми смърт за седмицата и току-що изгубих цяло ковчеже с умения! Беше „Цялостна регенерация П“, която ми струваше двеста хиляди точки.
— О, боже — ухили се Оли.
Досадната Виктория ме погледна така, сякаш говорех на суахили.
— Трябваха ми седмици, докато се добера дотук — въздъхнах аз. — Безкрайно ровене из гнезда от ужасни гурки и гигантски паяци…
— Наистина, Луси — с ледено презрение отрони тя. — Колко впечатляващо. Не си ли малко голяма за видеоигри?
— На двадесет и четири съм. По дяволите! — изругах отново с много чувство.