Понеже нямаше какво друго да правя, се прибрах у дома. Отначало се самосъжалявах няколко часа. Имах страхотно добри парчета за тази цел. „Пърл Джем“, „Крийд“ — няма по-добри от тях в окайването. Но след това вече не издържах, изключих касетофона и отидох до близкото магазинче.
Търсех си шоколадово десертче с орехов крем, което винаги ми оправяше настроението. Още помнех онзи случай, когато бях малка и трябваше да избирам между сладкиш с орехов или с яйчен крем — татко ми беше казал, че мога да си взема само един. О, каква мъка беше само. Спрях се на яйчения крем. Това, разбира се, се оказа грешният избор и след като го бях изгълтала наведнъж, седнах тъжно в стаята си и си помечтах за онова шоколадово изкушение с хрупкава коричка и орехов крем…
Но малко се увлякох. Нямаха орехови десертчета. Всъщност изобщо нямаха никакви хубави сладкиши. Трябваше да се задоволя с вафличка. Денят се очертаваше като най-скапания в живота ми, така че не се изненадах особено.
Но после видях щанда с вестници. Просветна ми пред очите. Беше понеделник, нали? В понеделник излизаше „Медия гардиън“. Знаех това, защото веднъж, съвсем за кратко, имах гадже актьор и той все го преглеждаше и търсеше обяви за прослушвания и разни такива.
Пребърках джобовете си и изрових няколко лири на монети. Супер. Щях да занеса вестника у дома, да прочета обявите и да си намеря нова работа. Все пак нали и досегашната си я бях намерила без особени усилия?
Настроението ми леко се повиши. Може би всичко щеше да се оправи.
След три часа вече ме болеше глава.
Ама хората не искаха кой знае какво за тези работни места, нали? Само разни неща от сорта на „поне три години опит в радиостанция с национално покритие“, или „задължителен опит в редакторския състав на голям регионален вестник“. А пък предлагаха шестнайсет хиляди лири на година.
Беше много потискащо. И макар по природа да съм оптимист, май започвах да се чувствам леко притеснена.
От думите на Кен — онези, че момчетата си имали богати родители или отлична квалификация. А аз — не. Някъде се търкаляше броят на „Луут“ от миналата седмица и докато се чудех какво да пиша в скалъпената си автобиография за работа, погледнах какви са наемите.
Истинска лудост. Човек трябваше да е милионер, за да живее в някой свестен квартал на Лондон, или поне да изкарва над трийсет хиляди. Трябваше да утроя заплатата си само за да мога да преживявам някак. Какво щях да правя?
Чух превъртане на ключ в бравата. Замръзнах. Сигурно Досадната Виктория идваше да ми покаже годежния си пръстен, който сама си бе купила, и да тържествува, задето ме е изгонила на улицата. А не можех дори да се държа грубо с нея! Нали щеше да се омъжва за Оли.
— О, здрасти.
Не беше тя, а Оли. С облекчение се усмихнах, зървайки русата му коса.
— Как си? — попита ме той с леко виновна усмивка.
— О, много добре — отвърнах аз. Гласът ми звучеше странно задъхано като на някое малко момиче от групата на мажоретките. — Много добре — повторих и сега прозвуча като на котенце, стиснато за гърлото.
— Луси… — Оли изглеждаше загрижен. Остави куфарчето си на пода и се приближи към мен. — Станало ли е нещо?
„Дали е станало нещо? Не, какво да е станало. Само дето ще се жениш за Марта Стюарт2 и ме изрита от дома си“.
— Не, добре съм…
— Сигурна ли си? Прекалено често повтаряш, че си добре.
— … ако не броим факта, че днес ме уволниха. Но всичко е наред — уверих го аз, обаче после развалих впечатлението, като избухнах в сълзи.
Оли остана на мястото си и явно се чувстваше неловко, а после измъкна от джоба на сакото си бяла ленена кърпа. Никога не ме беше виждал да плача. Едва ли имаше представа какво да прави.
— Хайде — каза той след малко. — Ще те заведа на индийски ресторант.
— Не мога, нямам пари — отново зароних сълзи в кърпичката му.
— Аз имам. Тази вечер аз плащам, за всичко. И за пиенето.
— Ами… — бях гладна. Но когато човек тича, винаги огладнява.
— Даже ще си вземем и такси.
Сега вече ме беше убедил. А и бездруго официално бях призната за бедна. Не можех да отказвам безплатна храна. „Кой знае дали някога пак ще мога да си купя храна“, мислех си мрачно аз.
Настроението ми се подобри малко, когато донесоха питките. Оли ме заведе в „Сапфирът на Калкута“, много изискан ресторант на Кингс Роуд. Всъщност дотолкова изискан, че изгледаха много накриво тениската ми на „Бон Джоуви“ и рокерското ми кожено яке, и за миг си помислих, че няма да ме пуснат вътре. Но Оли даде двайсетачка на салонния управител и всички се разтопиха от усмивки.
2
Американска бизнес дама и модна диктаторка, известна със скандалното си поведение, лежала в затвора за измама. — Б.р.