Та аз не можех дори най-добрия си приятел да накарам да излиза с мен.
Всъщност тотално бях оплескала живота си.
Бях на двадесет и четири. Нямах работа, нито гадже, нито жилище и никакви спестени пари. Дори и целият екип, поддържащ имиджа на Тони Блеър, да работеше за мен, автобиографията ми пак нямаше да изглежда добре. За когото и да било.
По дяволите всичко! Нямаше да седя така и да се самосъжалявам. Дори животът ми наистина да бе пълна катастрофа, самосъжалението нямаше да го оправи. Щях да изляза и с парите на Тод да си купя някакви модерни и скъпи маратонки, широки и удобни за бягане спортни панталони и спортно бельо; щях да си ги приспадна от заплатата за последната седмица. След това щях да занеса останалото в полицията. А после щях да се върна, да се преоблека и да изляза да тичам.
Върнах се в апартамента след четиридесет и пет минути. Косата ми бе залепнала за главата, дишах учестено, цялото ми лице плуваше в пот, фондьотенът се бе разтекъл на малки ручейчета, а бузите и челото ми пламтяха.
И се чувствах направо фантастично.
О, божичко! Беше толкова хубаво. По-добро от виното, по-добро от всякакви наркотици. Когато тичаш, сякаш няма нищо около теб. Никакви страхотни най-добри приятели, които предпочитат нафукани кукли Барби. Нито самодоволни, богати лъжци, които излизат с теб и с още четири други момичета същевременно. Никакви фалшиви приятелки, които всъщност те мразят и само искат да те държат настрана от годениците си.
Нищо, освен мен, пътя и слушалките на ушите ми.
Всичко беше по-различно, докато тренирах. Цветовете изглеждаха по-ярки. Гневът ми сякаш се изпаряваше. И дори Мадона ми се струваше безкрайно мъдра. „Татко, не ме поучавай“, пееше тя. Само ако я бях послушала, когато Тод бе започнал с поучителните си лекции!
Свалих мокрите си от пот дрехи и влязох в банята на Катрин. Измих косата си, сложих й балсам, подсуших я. Облякох джинси и тениска, обух единствения си чифт прилични мокасини. Ммм! Направо ми идваше да умра от удоволствие. След толкова месеци на високи токчета, сега все едно ми правеха масаж на краката!
После небрежно изсуших косата си със сешоара и я пригладих с четката. Тръгнах към банята да…
Само момент. Какво щях да правя?
Вдигнах ръка към лицето си и изведнъж спрях сепната. Канех се да си сложа грим. А вече нямаше нужда да го правя, нали? Нямаше го Тод, нито пък Оли. Щях да се обличам както си искам. Може отново да бях стигнала дъното, но поне си бях върнала личната свобода.
Точно така!
Но ръката ми май продължаваше да се движи.
Гримирах се. Само леко. Откраднах си от бронзиращия фондьотен на Кати. Вероятно и съвсем мъничко руж на бузите не би ми навредил.
Така.
Направо се смаях от себе си. Току-що съвсем доброволно си бях сложила грим!
Хмм, можеше пък и да ми харесва да се кипря. Не цялата процедура, разбира се; не харесвах бельото и високите токчета, нито пък проклетите чорапогащници. Но малко бронзиращ фондьотен нямаше да ме убие. Лек коректор за торбичките под очите. Дори и малко парфюм…
Когато изглеждах добре, се чувствах по-добре. А днес това си струваше усилията, нали?
Щеше да ми е нужна цялата подкрепа, която можех да получа. Трябваше да се обадя на Оли. И се налагаше да го направя, докато е на работа, защото не исках да рискувам Виктория да вдигне телефона, ако му се обадя у дома вечерта.
— Оливър Маклауд — обади се той.
Странно колко различни са хората, когато са в офиса. Какъв глас само. Беше си Оли и все пак не беше той. Говореше отсечено и рязко, защото очевидно бе важен човек. Но освен това звучеше изтощен и някак измъчен.
— Луси Евънс — представих се аз. Също се опитвах да бъда делова. По-добре, отколкото да се разплача, нали?
— Луси! — възкликна Оли. Поне не се подразни особено. — Как си?
— Трябва да те видя отново — казах само.
Той въздъхна.
— Толкова скоро? Тук съм затрупан от работа. На някои хора им се налага да си изкарват сами прехраната. Нямаме си прекрасни апартаменти, получени като подарък от някого.
— Нито пък аз — отвърнах. — Скъсах с Тод.
— И той те накара да си подадеш оставката ли? — възмути се Оли. — Не те е уволнил, нали?
— По-лошо е, отколкото си мислиш — казах. — Всъщност трябва да поговоря с теб и за това. Може би имам клиент за теб.
— Няма да работя за Тод Мейл — отсече Оли.
— Ще работиш против него — обясних кратко. — Познавам един възрастен човек, който трябва да го осъди. Но няма никакви пари. Възрастният човек, не Тод.
Последва кратка пауза.