— Когато започнахме да излизаме, тя можеше да си позволи да си ги купи сама. Печелеше добре. Може би не колкото мен, но…
— Виктория изкарва по шейсет хиляди — възкликнах аз. — Какво имаш предвид с това, че не печели колкото теб?
— Аз изкарвам доста повече — обясни извинително Оли.
— Не може да бъде! — примигнах насреща му. — Всичките ти пуловери са с дупки. И караш „Форд“.
— Не се вълнувам особено от материалните неща — обясни той. — Току-що изплатих ипотеката, купих си малко акции на борсата и разни такива. Не искам да работя вечно.
— Да не би да си таен милионер или нещо подобно? Значи все пак наистина водиш двойствен живот като Джеймс Бонд.
— Не казвай на Вики — сепна се Оли. — Ще похарчи всичко за обувки!
— Устата ми е запечатана — обещах аз. Също като съдбата ми, нали? Този ден ставаше все по-добър с всяка изминала минута. Виктория изобщо не го заслужаваше.
— Както и да е… донякъде ми харесваше идеята за жена, която работи. Не става дума толкова за парите. Това просто я прави по-интересен човек. Винаги съм харесвал това у Вики, нейната амбиция, устрема й. Не е като мен. Знаеш за дупките в пуловерите ми — призна си той.
— А сега тя не иска да работи. Е, нали каза, че иска да бъде майка — стиснах зъби. Това направо ме убиваше, да проявявам съчувствие към него. — Това си е работа на пълен работен ден. Сигурно ще бъде също толкова интересна. И дори повече — излъгах аз. Горките мъничета, да имат Виктория за майка! Дано поне не са момичета. Сигурно щеше да им докара комплекси и да ги принуждава всяка сутрин да се теглят.
— Да — каза Оли. — Но… знаеш ли, тя спомена за бавачка.
— Защо? — избухнах аз. — Щом няма да работи…
— Това казах и аз. А тя отвърна, че ще й трябва време да се грижи за себе си — Оли ме погледна притеснено. — Ти си най-добрият ми приятел, Луси. Какво мислиш?
Не можех. Просто не можех. Щях да се оттегля. И това беше всичко, което можех да сторя.
— Мисля, че това е нещо, за което двамата с нея трябва да се разберете — казах аз и гласът ми прозвуча студен и далечен. — Наистина не е моя работа — погледнах часовника си. — Както и да е, останаха ни само пет минутки. А трябва да ти разкажа за Тоби, за да поемеш делото му. Ще го направиш, нали?
— Разбира се — тъжно отвърна Оли. — Бих направил всичко за теб.
Набързо му обясних ситуацията и му дадох номера на Тоби. Оли си го записа в големия жълт бележник, кимна и каза, че има отлични шансове за голямо обезщетение.
— Добре — приключих аз. — Трябва да тръгвам.
— Какво? — стресна се Оли.
— Петнайсетте минути изтекоха. Време е за следващата ти среща.
— Ще я отменя — веднага заяви той.
— Не — възразих аз. — Ще се прибирам. Вероятно няма да се срещаме често в бъдеще, откровено казано — в гърлото ми бе заседнала голяма буца. Трябваше да се махна. — Затова просто ще ти кажа довиждане.
— Какво? — възкликна той. — Не се шегувай, Луси! За бога! Ти да не си олимпийски състезател по бягане? Сякаш нямаш търпение да се отървеш от мен!
Въздъхнах.
— Наистина е много, сложно, Оли — казах. — Просто искам да се махна от града и… и да забравя Тод.
Сините му очи се присвиха.
— Да. Определено изглеждаш съкрушена. Не мислех, че си го обичала.
Нещо в мен се прекърши.
— Ти пък какво разбираш от любов? — попитах аз. — Затворен си в собствения си свят, където всичко е розово и идеално!
— Нищо не е идеално — отвърна Оли. — Няма идеални неща — прокара пръсти през русата си коса. — Слушай, ела довечера. Моля те! Просто мини за вечеря. Ще говоря с Виктория. Не заминавай така.
По-скоро бих си прегризала китките, отколкото отново да седна на една маса с нея.
— Няма да мога, Оли — отвърнах. — Ще ти се обадя от Кент. Става ли така?
Той отвори уста да възрази. Но на вратата се почука и влезе секретарката му, последвана от едър мъж в костюм и шарещи очи.
— Господин Елтън — представи го тя. — О, извинете, господин Маклауд, не знаех, че сте зает.
— Всичко е наред — обадих се аз и грабнах чантата си. — Тъкмо си тръгвах. Довиждане, Оли — и излязох, преди той да успее да каже нещо.
Бъфи беше оставила съобщение на мобилния ми телефон, че ще остане при своя приятелка. Слава богу, защото тази вечер не исках да виждам никого. Беше едва пет часът, а се чувствах толкова изтощена и потисната. Напълних ваната, после написах на Кати бележка, че имам главоболие и си лягам рано. Уж щеше да е само извинение, но когато дръпнах завесите и се пъхнах в леглото с усещането, че направо ще ми се пръсне сърцето, заспах още преди главата ми да докосне възглавницата.