Когато се събудих, наближаваше десет. Измъкнах се от леглото, разтворих завесите и видях, че денят е мрачен, макар да беше едва краят на лятото. Сивите облаци подхождаха на настроението ми.
Взех си душ и се гримирах. После събрах всичко, което имах, в една от пътните чанти на Катрин, оставих й нова бележка и тръгнах към метрото. Не беше много любезно да преспя у сестра си, без да разменя и една-едничка дума с нея, но не можех да остана повече. Лондон ме задушаваше. Исках да си ида у дома.
Стигнах до „Черинг крос“, където влакът вече чакаше на перона. Грабнах билета, едно кафе и последния брой на „Хийт“. Не че щях да чета. Но и не исках никой да говори с мен. Ако изглежда, че си заровил нос в списанието, никой няма да ти досажда.
Притесненията ми се оказаха излишни. Беше десет и половина и никой не пътуваше за Тънбридж Уелс. Седях сама във вагона, ако не броим пияния, който май бе пристигнал в Лондон заспал и сега явно щеше да се върне по същия начин в Хейстингс. Морският въздух със сигурност щеше да му се отрази добре.
Влакът потегли със скърцане, а аз проверих какви съобщения има на телефона ми. Едно от Бъфи, в което казваше да й се обадя някой път. Едно от Катрин, която се надяваше, че вече се чувствам по-добре. И пет от Оли. Изтрих всичките, без да ги прослушвам.
Слава богу, че си бях взела кафе. Прозорците на влака бяха мръсни, небето — сиво, но кафето беше горещо; и докато се отдалечавахме от Темза, усетих как някаква тежест се вдига от раменете ми. Повече никакви изискани ресторанти и изтънчена кухня, никакво отлежало шампанско от специална реколта и магазини, в които трябва да имаш определен час, за да разгледаш стоката. Никакви разглезени наследници с попечителски фондове, които ти изневеряват, и приятелки, които приличат на кукли Барби. Прибирах се у дома. И точно сега вярвах, че няма да страдам, ако никога повече не видя проклетия Лондон.
Четиринадесета глава
Чувствах се малко странно.
Сякаш стъпих на друга планета, когато слязох на пустата гара в Тънбридж Уелс. Метнах малката си пътна чанта — добре де, пътната чанта на Кати — в едно такси. Шофьорът не спря да ми говори през целия път за това, че бил председател на местната гражданска асоциация и че според всичките му приятели трябвало да се кандидатира за парламента. Което беше чудесно, защото от мен се искаше само от време на време да измърморвам по едно „Ммм!“.
Познатите пътища и зелени плетове се нижеха пред погледа ми. Познавах всеки завой, всяка къща. Уха. Завръщането у дома беше невероятно. Сякаш никога не бях заминавала. Сякаш последните няколко месеца бяха само един кошмар. И сега се събуждах. Или поне щях да се чувствам така, ако не беше Оли.
Но както и да е. Стига с това. Сега очаквах малко мир и спокойствие. Нямаше да правя каквото и да било поне месец. Само щях да си седя у дома, да гледам спортния канал и да ям от недопечените наденички на мама. Може би щях да ида за риба някой път. И да помисля, не, да медитирам. Не го правех достатъчно често. Всъщност изобщо. Но сега бе идеалният момент да започна. Просто да подредя мислите си. Единственият ми приоритет…
— Дванайсет лири, моля — каза шофьорът.
— О, да — порових в чантата си. Какво правеше другата кола на алеята ни? Трябваше само мама и татко да са у дома. — Ето, заповядайте.
Той ми върна рестото от двайсетте лири, а аз от разсеяност му дадох бакшиш от цели пет.
— Много мило от ваша страна — весело каза шофьорът. — Всичко добро, както казват американците. И не забравяйте да гласувате за либералните демократи.
— Непременно — излъгах аз. — Довиждане.
— Чао-чао! — пропя той и се пресегна да затвори вратата. Направи обратен завой и изчезна надолу по пътя, докато аз се колебаех пред входа.
О, господи! Пак ли беше дошла госпожа Милтън? Приятелката на мама от женския клуб. Не можех да я понасям. Вместо да е майчински настроена и любяща, тя беше радикална феминистка, която не спираше да говори за Симон дьо Бовоар8. Или още по-зле, можеше да е Дерек, нашият луд градинар. Дерек нямаше равен в кръшкането и работният му график се състоеше от пет минути работа, четиридесет и пет минути „почивка за чай“ вътре в къщата, после пак пет минути навън, отново „време за курабийка“ — и все така до края. Нямаше да ми пречи особено, ако не настояваше да участвам в разговора през цялото време. И задаваше милион въпроси. За работата ми, за любовния ми живот — трябваше да се обадя на Джеймс, сигурно можеха да му намерят някаква работа в полицейското управление.
Вероятно от мен се очакваше да му задавам въпроси на свой ред. Само че аз нямах такова желание. Защото не се интересувах от живота му. Сигурно това ме прави лош човек.