По дяволите!
Не беше честно. Идвах си у дома да получа някаква утеха. Да получа малко грижи и внимание. Наденички и горещ шоколад. Исках да си поприказвам с родителите ми и с никой друг. Прекалено много ли исках? Как да разсъждавам зряло за бъдещето си, ако госпожа Милтън или лудият Дерек са наоколо?
О, по дяволите, момент само. Не бяха те. Познавах тази кола.
Входната ни врата се отвори.
— Луси! — извика Емили. Втурна се и ме прегърна здраво.
Притиснах я до себе си, но там, зад рамото й, с мрачното си лице и прегърбени рамене, стоеше и Джордж, бъдещият ми зет и най-скучният човек на света.
— Не е ли прекрасно! — пищеше Ем. — Да не би да си в отпуск? Дошла си да ми помогнеш? Слава богу! Имам нужда от още един чифт ръце. Тук е истинска лудница! Абсолютно се побъркваме! Не мога да се справя със стреса.
— Стрес от какво? — попитах аз.
Тя ме изгледа така, сякаш напълно съм се побъркала.
— Сватбата, Луси — каза Емили. — Проклетата сватба!
Как можах да забравя? Толкова бях погълната от себе си! Но колкото и да се стараех, не успях да превъзмогна ужаса, който ме обзе, докато Емили ме мъкнеше навътре в това, което наистина приличаше на лудница. Или на военнополеви щаб за атаката над Ирак например.
Нашата прекрасна и спокойна къща изглеждаше напълно неузнаваема. Навсякъде имаше булчински списания. Не просто по масата или натрупани по столовете; отделни страници бяха скъсани и закачени къде ли не, заедно със списъци и телефонни номера, рецепти и неразгадаеми драскулки за торти и балони.
И това не беше всичко. Мама ми се стори едновременно силно развълнувана и измъчена до болка. Вместо да се спусне към мен и да ме прегърне майчински, тя ме целуна разсеяно по бузата и отново се зае да говори по телефона.
— Да, наистина казах, че поръчката не е окончателно потвърдена — категорично заяви тя. — И сега ви казвам, че няма да бъде орехова, а шоколадова, защото един от гостите ни е алергичен към фъстъци — пауза. — Много добре знам, че орехите и фъстъците са нещо различно, но човек трябва да е предпазлив, нали? — тържествуващо обяви тя, после драматично продължи: — А и вие едва ли искате да видите подобно заглавие в „Куриер“: „Твърдоглав сладкар причинява смъртта на гост на сватба“ — по-дълга пауза. — Е, надявам се — подсмръкна. — Значи пълнежът ще бъде ванилов крем и малини, нали, скъпа?
Емили кимна.
— Записахте ли? Да, това е окончателно потвърдено. Дайте ми номера на факса си — каза мама със страшно делови тон. Номерът на факса ли? Та тя съвсем наскоро бе свикнала да използва химикалка. — Ще ви изпратим писмените си инструкции. Приятен ден — после затвори и тържествуващо обяви: — И това е уредено.
— Представи си само — с истинско отчаяние в гласа каза Емили. — Представи си, ако бяха настояли за ореховата!
— Поръчката не беше окончателно потвърдена — с монотонен глас се обади Джордж. — Ако се бяха опитали да ни я впишат в сметката, можехме да ги съдим.
Зяпнах го. Всички ли бяха изперкали?
— Луси, скъпа — разсеяно се обади мама, сякаш едва сега забелязваше, че съм дошла. — Искаш ли чаша чай?
— Чудесно — оживих се аз.
— Тогава ще направиш ли за всички? — помоли тя. — Аз съм малко заета сега. Наложи се да уволним доставчика на цветя. Можеш да си представиш какъв хаос причини това.
— Аз го пия с полуобезмаслено мляко и точно лъжичка и половина захар — заяви Джордж.
— О, разбира се — мрачно отроних аз. — Няма проблем.
— Имаш ли намерение да останеш тази нощ? — попита мама. — Малко сме натясно.
Погледнах я ужасено.
— Ами така планирах. Исках да остана малко повече от една нощ. Но ако няма място…
— Разбира се, че има! — автоматично отвърна тя, опитвайки се да покаже ентусиазъм. — Аз ще… ще разчистя малко в стаята с кашоните. Някога обичаше да се криеш там с малките си приятелчета и да си играете на разни момичешки игри.
Момичешки игри ли? Това беше спомен от далечното минало.
— Това правеше Кати — напомних й аз.
— О, вярно. Ти играеше на „Донки Конг“ там! Имаше и легло. Помниш ли?
Да, помнех. Скърцащо старо единично легло с изтърбушен матрак, чиито пружини се впиваха в гърба ти.
— Ще сменя чаршафите — обеща мама, забелязала изражението ми.
О, не, сега още повече я бях притеснила. Бе започнала да кърши пръсти, а това го правеше само в моменти на силен стрес, като например онзи път, когато съседът ни заплаши да ни даде под съд, задето не сме подкастрили зеления си плет.
— Не, няма нужда — побързах да кажа. — Така е чудесно. Стаята е фантастична. Само… — гласът ми заглъхна. — Просто се чудех кой е в моята стая, а и в стаята за гости?