Ммм! Направо умирах от глад. Тук предлагаха всичките ми любими ястия. Поръчах си от специалните хлебчета, както и питки и патица по бомбайски, направо обожавах патица по бомбайски.
— Дали да си поръчам скариди със специален сос или агнешко със зеленчуци? — все едно отново бях изправена пред дилемата за сладкишите с ореховия и яйчен крем. Измъчваше ме мисълта, че ще направя грешния избор.
Оли ми се усмихна широко.
— Ще вземем и двете и ще си ги поделим.
— О! — усмихнах му се с облекчение. — А може би и малко от пилешкия специалитет?
— Разбира се, че ще поръчаме и от него.
— А пикантно пюре от леща?
— Няма проблем.
Накрая развълнувано си поръчах поне шест различни блюда.
— Ама и ти имаш един апетит — Оли поклати глава.
— Какво? Мислиш, че съм лакомо прасе ли?
— Ни най-малко. Няма мъж, който да не харесва жена, която обича да си похапва.
— Това значи ли, че Вики яде като нормален човек? — бях любопитна; никога не бях я виждала да яде каквото и да е. Веднъж бе подметнала, че си носи целина, за да хапне, ако огладнее.
— Да — отвърна той. — Нормално като за момиче. Нали знаеш, не много. Предимно си бодва от всичко по малко.
Оставих патицата по бомбайски, от която тъкмо бях отхапала голямо парче.
— Харесвам те точно такава, каквато си, приятел — отбеляза Оли.
Сините му очи блестяха закачливо; трябваше да призная, че усмивката му е разкошна. Някак си набръчкваше цялото му лице. Той по принцип изглеждаше леко небрежен, което ужасно много ми харесваше у него. Виктория вероятно щеше да промени това. Вече нямаше да има омачкани костюми и прекалено дълга руса коса.
— Днес си вторият мъж, който ме нарича приятел.
Оли повдигна вежда.
— С теб сме приятели, нали така?
Държах се глупаво.
— Разбира се, че сме. Извинявай, просто имах тежък ден.
— Бракът няма да ме промени — каза Оли. — Пак ще си останем приятели, да знаеш.
Щеше ми се да повярвам в това.
— Знам — излъгах.
Това беше лудост. Не можех да повярвам и че започвам да ревнувам от Виктория. Убедена бях, че нея никой не я нарича „приятел“ и не й казва, че няма никаква квалификация. Тя ядеше „нормално като за момиче“. За разлика от мен. Във всяко отношение. И на всичко отгоре получаваше най-добрия ми приятел. Да не говорим за апартамента ми. А имаше и страхотна кариера. Докато аз щях да получа…
О, не, само не пак сълзи!
Грабнах най-близкото нещо и си издухах носа. За нещастие се оказа ленената салфетка за маса. Оли ме зяпаше ужасен.
Пъхнах я в ръкава си.
— Не се тревожи. После ще ида до тоалетната и ще я пъхна в коша — успокоих го аз.
— Хм… добре — Оли леко тръсна глава. — Слушай. Мисля, че мога да ти помогна.
— Как по-точно?
Подозирах, че едва ли има предвид: „Ще зарежа Виктория и всичко ще стане постарому“.
— По отношение на работата — продължи той.
— Не искам да ставам секретарка.
— Секретарка ли? Можеш ли да печаташ бързо?
Поклатих глава.
— Така си и мислех — заяви Оли. — Не е толкова важна работа като секретарската. Но се заплаща добре, достатъчно, че да си намериш квартира заедно с още някого.
Значи не била толкова важна като секретарската работа? Тъкмо се канех да се намуся, когато пристигнаха основните ни блюда, а те ухаеха така божествено, че нищо друго нямаше значение.
— А и има добри перспективи — изкушаваше ме Оли.
— Перспективи?
— Можеш да научиш много за бизнеса. Да получиш повишение. Да започнеш да печелиш наистина добри пари. Накрая тези, които се докажат, си докарват шестцифрени суми. Или стават милионери.
Пилешкото замръзна на половината път до устата ми.
— Е, слушам те — благоволих да кажа аз.
— Недвижима собственост — заяви той.
— Искаш да кажеш брокер на недвижими имоти? — потръпнах аз.
— Луси… — о, не, Оли пак щеше да ме смъмри. На лицето му бе изписано онова сърдито изражение, което се появяваше, когато оставех мръсна ваната след себе си. — Скъпа, почти на двайсет и пет си. След пет години ще станеш на трийсет. И какво ще имаш зад гърба си?
Опитах се да измисля нещо.
— Пълна колекция от стари броеве на „Керанг!“ — отбеляза Оли — и няколко използвани копия на „Дюк Нукем“.
— Ако искаш да знаеш, броевете ми на „Керанг!“ струват куп пари — заявих аз с достойнство.
— Знаеш какво имам предвид — сърдитият му поглед леко омекна. — Забавно е да вършиш лудории, когато си млад. Винаги съм ти се възхищавал за това. За приключенския ти дух.
— Така ли?
— Но когато не знаеш кога да престанеш, тогава става глупаво. Не е никак забавно да си стар и беден. Не би искала да станеш на шейсет и пет и да се озовеш в някой общински приют.