Хм, май трябваше да стана камериерка! Вероятно в това беше бъдещето ми.
Или пък не!
Макар че, като се замислех, не беше нужно да спирам само до работата на камериерка. Вярно, можех да се хвана на подобна работа. И да се справя прекрасно, така че всички да си кажат: „Тази Луси Евънс е най-добрата в бизнеса“. А после, разбира се, да открия собствена фирма „Очарователни камериерки“ или нещо подобно. И да излезем с някое забавно рекламно послание от рода на: „Нашите камериерки със сигурност няма да ви отегчават с разкази за собствения си живот, докато чистят дома ви!“. Това направо ще съсипе конкуренцията. Даже ще доразвия идеята: „Мълчаливи таксиметрови шофьори — нашите момчета нямат какво да ви кажат“. Обзалагам се, че можем да сложим петдесет процента по-висока тарифа до летището и обратно. А и бездруго, след като изкараме на борсата акции на „Очарователни камериерки“, със сигурност ще се прочуя като онзи тип, който бе основал интернет сайта lastminute.com…
Спрях се, стиснала в ръка четката за прах. Какво си въобразявах? Витаех в облаците. Бях оправила едно легло и вече се виждах като гуру на домакинската работа.
Но наистина се чувствах мъничко по-добре. Баща ми имаше право. Безсмислено е човек да се мъчи с работа, която не харесва. Просто трябваше да реша какво обичам да правя и после да се заема именно с него. Понякога животът наистина е много прост.
Сега вече се чувствах много мъдра.
Звукът от гуми по чакъла на алеята ме изтръгна от мечтите ми. Бяха се върнали! Бързо. Грабнах спортните си панталони и маратонките и изтичах до стаята на татко, за да открадна една от тениските му. Нямах никакво намерение да прекарам следващите два часа в слушане на Емили и Джордж, които обсъждат блаженствата на брачния живот. Знаех, че това ме прави кандидат за титлата „най-лоша сестра на годината“. И определено щях да се присъединя към останалите, когато и Кати дойдеше. Но тя поне щеше да поеме част от напрежението и нямаше да се налага да мисля толкова за Оли…
Взех си уокмена, диска на Мадона и изтичах през входната врата, като подскачах леко, за да загрея.
— Чао! — извиках силно на Емили и мама.
— Излизаш да потичаш ли, скъпа! — извика с цяло гърло мама. — Ще се видим после!
Още не бях включила музиката в слушалките си. Но все едно. И те вършеха същата работа като списанията във влака, нали?
— Ето я, хукна! — обади се пухкавият Джордж. — Все бяга ли, бяга. От какво ли? — попита той с особено самодоволен вид.
Емили му се намръщи, а аз изтичах покрай тях, загледана право пред себе си, преструвайки се, че не съм го чула.
— Луси си е такава — каза тя. — Винаги кипи от енергия.
Когато се върнах у дома, определено не беше така.
Но се чувствах освежена. Когато си потиснат, няма нищо по-добро от едно натоварващо бягане. Хукваш по хълма и докато се изкачваш нагоре, докато мускулите ти крещят от болка, а ти продължаваш, воден само от силата на волята си, се чувстваш непобедим. С всяко стъпване на земята усещаш, че смазваш враговете си в пръстта. Винаги бях отработвала агресията си по този начин — както и размазвайки извънземните чудовища на компютърния екран.
Всичко изчезваше. Налагаше се. Толкова усилия се изискват от теб, че не можеш да се притесняваш за нищо. Няма как да усещаш болката от разбитото сърце, ако не можеш да си поемеш дъх.
Прибрах се и едва се замъкнах със залитане в кухнята. Май бях прекалила с тичането… имах нужда да си поема малко въздух, после щях да се заема с разтяганията си…
— Ха-ха-ха! — весело се ухили Джордж. — Трябва да отбележа, че изглеждаш страшно привлекателна така, Луси!
Погледнах се в старото и леко замъглено от годините огледало на мама. Да, сплъстена коса, червено като домат лице. Запазената марка на Луси Евънс!
Само от пет минути си бях вкъщи, а явно вече се бях върнала към старите си и съвсем не женствени навици…
Но всъщност не беше така.
— Знаеш ли, Джордж — чух се да казвам, — целта на цялото упражнение е да изглеждаш привлекателен после — махнах с ръка към отпуснатия му корем. — Може и ти да опиташ някой път. Но започни с нещо по-леко…
— Така ли! — възмутено възкликна Джордж.
— Луси! — укори ме мама.