Май цялото ми семейство бе обхванато от някаква безумна заблуда. Но нямаше да ги разубеждавам. Вдигнах чашата си с шампанско и поздравих и двете си сестри. Беше страхотно, че се омъжваха. И освен това имах нужда от питие…
Сватби.
Защо?
Това бе оценката на събитията, побрана в една дума. Защо? Защо? Когато дойдеше време аз да се омъжвам, щях да отпраша към Гретна Грийн. Или най-добре изобщо да не се омъжвам. И бездруго никой не се редеше на опашка да ми предлага женитба.
Представяте ли си, че изобщо кандидат-булките прекарват цял ден в пазаруване само на чорапи и жартиери? И даже очакват от сестрите си да се заинтересуват от всичко това?
За едно бях права обаче. Катрин и Емили се превземаха най-вече една пред друга. Навсякъде ходеха заедно. С часове разглеждаха с неодобрение разни булчински списания и се смееха на различни рокли. Опитвах се да не си представям как Виктория прави същото. Поне бях сигурна, че не го прави със същото весело чувство. За нея сватбата беше просто работа.
Горкият Оли.
Е, както и да е. Изборът си беше негов.
А и бездруго поне си бях у дома. Никакви сметки за плащане, никакви романтични увлечения. Само ежедневните радости на битието, докато се опитвах да се промъквам из къщата, без да ме забележат. Така успявах да предотвратя, доколкото беше възможно, разбира се, въвличането ми в целия кошмар от бяла дантела и сатен. Постепенно възвръщах предишната си фигура. Всъщност бях започнала да тренирам, като че ли идва краят на света. Така не само прогонвах мислите за Оли, но и избягвах от очите на всички. Тренировките бяха идеалното време, посветено лично на мене си!
Освен това можех да ям от мамините наденички или да погълна четири шоколадови курабийки наведнъж, без да се притеснявам. Замислях се дали да не започна да правя тениски с надпис: „Животът е прекалено кратък за нисковъглехидратни диети“.
В края на краищата, ако не можеш понякога да си хапнеш шоколадово десертче с ягодов пълнеж, какъв е смисълът?
И заедно с целия този прилив на енергия си бях върнала донякъде и радостта от живота. Да, вярно, сърцето ми все още бе разбито. Висша несправедливост, тъй като дори не бях влюбена в Оли, преди да се появи Виктория — или поне не знаех, че съм влюбена в него. Което беше все същото.
Бях разопаковала стария си компютър и го бях сложила в стаята с кашоните, където едва се крепеше на една претъпкана лавица. Нямаше място за стол, затова седях на ръба на единичното си легло и избивах извънземните. Бях се прехвърлила от „Междузвездни войни“ на „Дуум 3“. И бях истински майстор в играта!
— Скъпа — татко надникна в стаята ми.
Моментът бе крайно неподходящ, понеже току-що бях изкрещяла с цяло гърло: „Умри, мръснико, умри!“.
— О, здрасти, татко — изчервих се. — Аз… тъкмо си ударих палеца.
— Да — сухо отвърна той. — Чух те да възкликваш: „О, боже!“.
Усмихнах му се.
— Точно това казах.
— Или пък дали не беше „О, небеса!“.
— И това си го бива — съгласих се. — Ще трябва да го запомня.
— Нуждаят се от теб долу — каза той. — Джордж има нужда от слушател, пред който да упражнява благодарствената си реч към шаферките.
Изстенах.
— О, моля те, не!
— Хайде.
— Но аз съм шаферка — изтъкнах факта с надежда в гласа. — Нали все пак речта е и за мен! Ще развалим ефекта, ако я чуя предварително. Седем години лош късмет!
Татко ме прониза с един от специалните си строги погледи.
— Миличка, покажи малко ентусиазъм.
— Е, добре де — недоволно измърморих аз и запазих играта на компютъра си. Измъкнаха ме насила от дигиталния свят, в който бях суперзвезда, и ме върнаха в истинския ми мизерен живот. — Исках само да се прибера у дома, за да си подредя мислите — измърморих аз. — Вместо това ме затрупват с какво ли не. С цялата бъркотия тук.
Стана ми забавно. Почувствах се много доволна от себе си и се запитах дали да не се насоча към писането на сценарии за комедийни сериали, когато забелязах израза върху лицето на татко. Макар обикновено да бе доста търпелив и благосклонен към нас, сега изглеждаше направо суров.
Усетих познатото смирение, което ме обземаше някога, когато погледнех към него. Невероятно е как в мига, в който се върнеш при родителите си, сякаш загубваш петнайсет години от живота си и пак се превръщаш в хлапе. Татко ме гледаше по този начин, когато беше наистина много ядосан. И макар и голяма жена, която скоро щеше да се яви като свидетел в съда, малко се изплаших.
Татко внимателно се промъкна покрай вратата и чантата ми и тежко се отпусна на сгъваемото легло до мен.