— Луси… — започна той.
Ооо! Нарече ме по име. Това се прави само когато някой се кани да ти чете конско.
— Под това „да си подредя мислите“ ти просто имаше предвид да се върнеш у дома и да се сърдиш на света.
— Не е честно! — възмутих се аз.
— Напротив, така е — настоя той. — Седиш си тук и само мислиш за нещастието си. Ти как би го нарекла?
Имаше известно право, но не исках да му го призная.
— Просто се опитвам да реша какво искам да правя с живота си — надуто заявих аз. — Преценявам какви са перспективите ми за кариера.
— Но нали вече се съгласи с мен, че човек трябва да прави онова, което обича — напомни ми татко, сякаш нарочно се правех на глупава.
— Да, татко — спокойно отвърнах. — Но аз харесвам само ръгби и риболов.
— И тренировките, и компютърните игри.
— И хевиметъл. И поп музика. Нали няма сега да ми предложиш да участвам в играта „Поп идол“? Защото вече съм малко стара тепърва да ставам като Мадона.
— Миличка — омекна гласът на татко, — преди си изкарваше прехраната, като пишеше рецензии за „Пакман“.
— Не съвсем. Получавах субсидии — това беше прекалено тясно свързано със спомените ми за Оли. Наместих се по-удобно на леглото.
— Е, сигурен съм, че можеш да измислиш нещо. Ти си умно момиче — усмихна ми се татко. — Не защото има нужда да работиш, казах ти, че можеш да останеш тук завинаги. А защото трябва да си щастлива. А тъжните мисли никого не са направили щастлив. Освен производителите на лекарства.
О, не, не исках да започва с темата за фармацевтичните компании, щеше да се проточи цял ден.
— Сложила си грим! — внезапно възкликна той, сякаш едва сега бе забелязал.
Притеснено докоснах лицето си.
— Не ти ли харесва? — попитах.
— Мисля, че си много хубава. Но ти винаги си такава, а и какво значение има какво мисля аз?
— Не знам — измърморих. — Ти се притесни, когато ти казах, че ще започна работа в агенция за недвижими имоти… Винаги съм била малко мъжко момиче… и на теб ти харесваше така.
— На теб не ти беше приятно в агенцията за недвижими имоти — той ме изгледа внимателно. — Скъпа, харесвам те всякак. Защо се притесняваш от малко грим?
— Не съм притеснена — излъгах. Но той продължаваше да ме гледа вторачено. И се чух да казвам: — Нали разбираш, с теб винаги сме се държали по мъжки.
— По мъжки ли? — удивено ме зяпна татко.
Опитах се да обърна всичко на шега.
— Нали разбираш, аз бях като сина, когото не си имал.
Баща ми застина на мястото си. Имаше вид на човек, когото току-що са ударили под кръста.
— Не ме гледай така — помолих аз и гласът ми леко трепна. Идеше ми да заплача.
— О, Луси! — каза той. — Наистина си много объркана, момичето ми. Нали? — премести се по-близо до мен и ме прегърна с едрата си ръка. — Миличка, нали не си останала с впечатлението, че съм искал да имам момче?
— Вече си имал четири момичета — изтърсих аз. — Сигурно си искал момче!
— Преди да се родиш, може и да е имало нещо такова — без да се притесни, призна той. — Но когато се появи ти, скъпа, когато те взех в прегръдките си, разбрах, че не бих те заменил за нищо на света. Не бих променил нищо. Не бих те дал дори за всички момчета на света — целуна ме по главата.
Прегърнах го. Не знаех защо плача. Наистина е много глупаво да плачеш, когато си щастлив.
— Ще си съсипеш спиралата на миглите — нежно каза той.
— Не съм си сложила.
— О, добре — каза само татко и стана. — Това не е оправдание да не слезеш и да изслушаш Джордж.
Да изслушам Джордж.
Беше ли справедливо? Бях изляла душата си пред татко. И се чувствах… всъщност, чувствах се малко по-добре. Но не можех ли да получа малко време, за да обмисля всичко?
Явно — не.
— „Колкото и обичайно да е за мен“ — за шести път повтори Джордж. — Харесва ли ти това, Луси? „Колкото и обичайно да е“? Обикновено се казва „колкото и да е необичайно“, нали разбираш.
— Много забавно — автоматично отвърнах аз.
— Имам доста опит — сподели той. — Направо ги смаях на годишната среща на любителите актьори от гилдията на лицензираните земемери. След церемонията трябваше да благодаря на всички.
— Ммм — погледнах към кухнята с отчаяна надежда за спасение.
— И после идва моментът, в който сравнявам Емили със скъпоценен камък в короната ми. Защото тя работи със скъпоценни камъни!
— Направо смайващо.
— И след това казвам как се надявам тя да използва бисерите на мъдростта ми!
— Тренировки! — изведнъж отсякох аз.
— Моля? — сепнато попита Джордж.
— О, нищо — измърморих. — Бисери на мъдростта. Като бисери, хвърлени на свинете. Продължавай.