— Е… мислиш ли, че сравнението между мен и необработен диамант е малко прекалено?
Опитах се да се съсредоточа. В крайна сметка с Джордж щяхме да станем роднини. А и Емили го обичаше.
— Може би — съгласих се. — Честно казано, Джордж, основната реч е тази на кума. Не мислиш ли, че на повечето сватби се държат прекалено много речи? Ако бях на твое място, просто бих благодарила на шаферките за добре свършената им работа, на мама и татко за сватбеното тържество, а после и на Емили, че се е съгласила да стане твоя жена. И да отделя най-голямо внимание на това. Тя няма да иска да чуе шеги. Всъщност, колкото по-кратка е речта, толкова повече ще се хареса на всички.
Той се замисли.
— Сигурно си права — каза накрая. — Ще запазя по-дългия вариант за кръщенето, нали така? Тогава само аз ще държа реч.
Кръщенето! О, господи, кръвта на Джордж ще се влее в тази на семейството ми.
— Да — съгласих се. — Само ти ще си център на внимание! — опитах се да го насърча. — Беше наистина забавна реч, Джордж — което си беше вярно, макар че той едва ли го е направил съзнателно. — Хм… знаеш ли, това е важен ден за теб. Ролята ти в тържеството и бездруго е прекалено голяма, за да мислиш за някакви скучни речи. Не че твоята беше скучна…
Край. Спри!
— Браво! — завърших бодро аз.
Сега щеше да ме намрази още повече, нали?
— Какво искаше да кажеш с онова „тренировки“? — проницателно попита той.
— Съжалявам — беше ме хванал. — Просто си мислех за нещо. Въртеше се в ума ми и някак си ми се изплъзна. Но иначе те слушах — оправдах се аз. — Всичките ти шеги за бисери, диаманти… изумруди и всичко останало.
— Нямаше никакви шеги за изумруди — Джордж се отпусна на дивана, който изскърца под тежестта му. — О, по дяволите! Не ме бива в речите — каза той, сякаш споделяше някаква голяма тайна. — Все се надявам, че колкото по-често го правя, толкова по-добър ще стана някой ден.
— Е, никой не умее да държи речи — успокоих го аз. — Освен Уинстън Чърчил, а и той отдавна е мъртъв. Най-добрата реч е кратката. Нали така?
— О, да. Помисли само за наградите „Оскар“.
— Знам. Гледам ги само за да се посмея на странните рокли. Шер има някои страхотни попадения.
— И онзи мъртъв лебед на Бьорк! — засмя се той. Господи, никога не бях подозирала, че Джордж забелязва подобни неща.
— Но какво си мислеше за тренировките? Нямаш предвид, че аз трябва да започна да тренирам нещо, нали? — умолително изрече той. — Ем казва, че ме обича какъвто съм, но наистина имам малко коремче…
Коремче ли? Истински търбух, приятел.
— О, не! — ужасено възкликнах аз. — Никак даже! Не бих изрекла подобно нещо. Хм, просто си мислех… — ставаше все по-заплетено с всяка секунда. — За кариерата ми.
— Кариера ли? Не знаех, че имаш такава — каза той.
Поне не бях единственият човек, лишен от чувство за такт, в стаята.
— Мислех, че я караш малко без посока — безцеремонно поясни Джордж.
— Ами реших да се занимавам с онова, което харесвам. А аз харесвам тренировките — отсякох. — От компютърните игри не се изкарват пари, но може да се печели от физическите тренировки, нали? Ще се хвана на работа като фитнес инструктор. В Тънбридж Уелс има много спортни зали и салони, а аз съм в страхотна физическа форма. Мога да се занимавам с кикбокс, танци…
— Да, но наемат предимно хора със сертификат — изтъкна той.
Това ме накара да се замисля за миг, но само за миг.
— Значи ще получа сертификат — казах. — Ще се запиша в някакъв курс. Ще го завърша с отличие. Тъкмо ще имам някаква цел.
— Сигурно — обади се Джордж. Беше почти толкова ентусиазиран, колкото и аз от речта му. — Защо не?
— Мислиш, че е скучно ли?
— Курсовете за фитнес са пълен боклук! — сопнато отсече Джордж.
Това ме стресна. Не знаех, че Джордж може да реагира толкова бурно.
— Всички са за слаби хора — продължи той. — Била ли си някога в такъв курс?
— Ами да, на мен…
— Харесало ти е? Сигурно, с това тяло — каза той. — Цялата проклета индустрия обслужва единствено хората, които и бездруго са слаби и красиви. Като теб и Ем. А какво да правим ние, останалите? — оплака се Джордж. — Има ли някъде спортна зала, в която да не се срамуваме от телата си? Място, където да тренираме с тежести, без наоколо да се мотаят куп тийнейджъри с физиката на Арнолд Шварценегер, които да се подхилкват?
— Аз…
— Да подвикват: „Слизай от уреда, дебелако“ — горчиво добави той. — И да те питат дали не си изял и техния пай?
Прикрих усмивката си.
И тогава ме осени гениална идея.
— Джордж! — възкликнах аз. Скочих от стола си и го целунах по бузата. — Джордж, това е! Ти си направо гений!