— Чудесно, скъпа — спокойно отвърна татко. — Вземи си кифличка, Джордж.
— Не бива — с копнеж в гласа отказа Джордж и потупа корема си.
— Вземи си кифличка, Джордж — настоях аз. — Добави си и сметана. След чая ще излезем на разходка с теб. Човек не може да отслабне, ако мисли за това като лишаване от всичко, което обича.
— Стройна фигура чрез забавления! — оживи се Джордж и си взе две.
— Точно така — подкрепих го.
И изведнъж, макар още нищо да не бе станало, макар да не бяхме провели нито една делова среща, нито пък съставили някакъв документ, разбрах, че всичко ще бъде наред. И не само това. Щеше да е страхотно. Защото идеята бе наистина чудесна. И щях да се занимавам с това, което най-много обичах.
Разбира се, най-големият гений беше баща ми. Целунах го по бузата. Вероятно човек може да бъде щастлив и без любов, без романтични чувства. Ако това, което изпитвах в момента, бе най-доброто, което ме очакваше… може би щеше да ми е достатъчно.
Петнадесета глава
— Хайде, Джоуди! — извиках силно. — Настигни го! Размажи го!
Джоуди натисна червения бутон. Врагът на монитора избухна в огромен облак от кръв и жлъчка.
— Ухааа! — извика тя.
Господи, изглеждаше ужасно. Толкова се гордеех с нея!
Цялата беше обляна в пот. Отпуснатият й гръден кош се повдигаше, бузите й бяха зачервени и горещи, а меката й косица бе залепнала за черепа. Но седеше с изправен гръб и изпънати рамене, а дебелите й крака въртяха педалите на велосипеда така, сякаш идваше краят на света. Вече половин час работеше на предела на аеробната си издръжливост и дори не беше го забелязала.
Наведох се към нея, натиснах няколко бутона и запазих нивото, до което бе стигнала в играта. После превключих скоростта и колелото забави значително.
— Отлично! Направо им срита задниците — казах аз. — Време е да намалиш темпото, нали?
Джоуди се ухили.
— Каза „задник“.
Повдигнах вежди.
— Така си е. Не казвай на майка си, иначе ще ме убие.
Момичето пак се изкикоти. С едно око следях монитора за сърдечната й дейност, забелязах как се забавя и усетих, че дишането й се успокоява. Тя имаше с доста наднормено тегло, затова трябваше да съм много внимателна.
Само след пет минути вече бе в нормалната си форма.
— Добре се справи — уверих я аз. — Направо си фантастична. Истински професионалист.
Момичето ме погледна с грейнало лице. Джоуди бе на тринайсет години и тежеше седемдесет килограма. Едва ли някога бе смятала себе си за „фантастична“ в каквото и да е отношение. Но откакто бе започнала да тренира при мен, вече бе отслабнала с десет килограма и при това много й харесваше. Май от всички деца в курсовете тя беше любимката ми.
Когато я видях за първи път, не бях съвсем уверена дали изобщо можем да направим нещо за нея. Бих искала да кажа, че над огромните бузи в очите й е имало скрит блясък или че съм забелязала потенциала й под цялата телесна маса. Но не беше така, видях само едно дебело и нещастно хлапе. Родителите й също бяха огромни като каци. Когато е така, детето обикновено няма голям шанс; ако мама и татко хапват пържени картофки с всичко на масата, децата си казват: „Защо да не го правя и аз?“.
Но въпреки всичко я взех в курса си. Започнах много бавно с нея. На първото занятие не правихме нищо друго, освен да се спускаме по водните пързалки. Тя беше най-дебелото хлапе в курса ми с най-дебелите деца, но поне никое от другите не й се подиграваше. Беше направо забележително; гледаха се едно друго как се поклащат из залата и човек можеше да види облекчението им; никой не можеше да си позволи да се подиграва на другия.
После ловко успявах да излъжа цялата група.
Нищо друго, освен забавления. През цялата първа седмица не правехме никакви физически тренировки. Спускахме се по водните пързалки. После отивахме на надуваемия замък, разположен в дъното на залата, където покриваше една грозна бетонна площадка. Качвах ги на колелата, които бяха настроени на автопилот, така че педалите се въртяха сами, а те играеха на игрите. Стараех се да ги науча да идват тук с удоволствие. Да свързват мястото единствено със забавленията.
През втората седмица започвахме с тренировките, но те не го забелязваха; играехме различни игри в басейна и пак се спускахме по пързалките. Изключвах автопилота на колелата и ги нагласях на най-ниската степен; по малко вече въртяха и педалите. Редувахме надуваемия замък с батута.
Бавно-бавно тлъстините започваха да се стопяват. И аз засилвах темпото.
Получаваше се, винаги се получаваше добре. Стига родителите да разбират, че се изисква време, можехме да преобразим всяко дете. И не само тялото му — децата ставаха по-уверени, започваха да изразяват мнението си. Давах им сили да се бунтуват срещу онези, които им се подиграват и ги тормозят.