И хората ни забелязаха. Залата беше препълнена. Най-тежката част от работата ни бе да отказваме на отчаяни родители, които се обаждаха и се молеха някак да прескочат дългия списък с желаещи, чакащи реда си. Бяха готови да ни подкупят, заплашваха ни, понякога плачеха. Джордж беше наел още треньори, но все пак мястото бе ограничено.
Наистина имахме нужда да купим още нещо.
Още не можех да осъзная добре случилото се. Джордж се оказа гениален. Много бях сбъркала в преценката си за него. От първия ден, когато написахме бизнес плана и го представихме пред банката, той беше направо великолепен. Аз успях да ги омая с ентусиазма и енергията си, а после се намеси Джордж със сметки и графики — и те ни подкрепиха! Събраха глави един до друг и казаха, че ще ни се обадят, и още същия ден одобриха ипотеката ни.
Още същия ден!
Направо изтръпвах при мисълта колко пари дължим. Още не бяхме излезли на печалба. Но Джордж обещаваше, че и това ще стане. Имахме толкова ангажименти, колкото можем да поемем. Но просто бяхме похарчили ужасно много пари наведнъж.
Джордж беше намерил и мястото. Порутен спортен център в краен квартал на града, с малък басейн и голяма, грозна тренировъчна зала, писта на закрито и ужасен запуснат двор. Беше договорил заеми, за да купим оборудване, после махнахме пистата, сложихме пързалки в басейна, купихме велосипеди и видеоигри и направихме лек козметичен ремонт. Успях да го убедя, че приглушеното осветление е много важно, а той успя да наложи мнението си, че все още не можем да си позволим машина, която да прави вълни в басейна. Но инсталирахме стена за скално катерене в единия край на залата с велосипедите, както и равна площадка за ролерите. Купих и няколко тротинетки за децата, които не успяваха да пазят равновесие на ролери.
Бяхме много заети. Работата беше тежка. Стоях в залата по цял ден. Поне вече никой не ме тормозеше със сватбени планове. Прибирах се около седем, мама готвеше нещо за вечеря, после си вземах вана и се озовавах в леглото.
Работата беше целият ми живот. Но това си беше моята работа и аз я обичах. Джордж казваше, че ще забогатеем. Не мислех за това, защото се чувствах прекалено уморена. Но и удовлетворена.
Джордж също изглеждаше много добре. Тренирах го, когато провеждах тренировки с инструкторите. Катереше се по изкуствената скална стена и обичаше да се промъква тайничко и да използва надуваемия замък, когато децата ги нямаше. Вдигаше тежести и постепенно развиваше коремните си мускули. Емили беше очарована, макар да се притесни, когато той се отказа от работата си на лицензиран земемер. А когато си сложи обеца на ухото, тя ме попита дали не съм го замесила в някакъв таен култ, където промиват мозъците на хората, но мисля, че тайничко й харесваше. Тя лично му изработи обеца, неин дизайн — мъничък квадратен рубин, обкован в злато и направен така, че да прилича на бурканче с конфитюр.
Впрочем така се бяхме нарекли. „Конфитюр“. Продавахме тениски — най-малкият ни размер беше с надпис „Конфитюр днес, конфитюр и утре“, както и „Мразя фитнеса, обичам конфитюр“. На гърба имаше голям буркан с конфитюр и лъжица в него — идеята ми хрумна от мамините кифлички. Продавахме купища тениски! Всъщност допълнителните аксесоари бяха станали култови в Тънбридж Уелс. А миналата седмица бях предложила на Джордж да започнем да организираме партита. Можехме да даваме мястото под наем в неделя, да предлагаме треньор за басейна или нещо подобно. Той се съгласи, че идеята е добра, но ми каза също, че се оглежда за нови терени и трябва да започнем да мислим за отварянето на нови клонове.
Вече! Макар да дължахме куп пари. Но той ме увери, че от банката са много доволни от нас и нямат търпение да ни предоставят и нов заем.
Чувствах се добре. Наистина. Играех компютърни игри, тренирах, помагах на хора, които бяха депресирани и се чувстваха зле в собствените си тела. И не само на деца, а и на възрастни. Напоследък дори го бях поставила като условие — ако родителите също са с наднормено тегло, и те да се запишат на курс. Цели семейства отслабваха заедно и много се забавляваха.
Защото, както бях разбрала неотдавна, животът бе прекалено кратък, за да се оставиш на тъжните мисли. Ако обичаш да танцуваш и да подскачаш като идиот, припявайки на Мадона, значи трябва да правиш именно това.
Един от курсовете ми се казваше „Танцувай и подскачай като идиот“. Стана изключително популярен. Използвахме професионална музикална уредба и всяко дете можеше да си избере песен, на която да подскачаме, а за най-глупавия танц имаше специални награди.