— И да преживявам с котешка храна — услужливо добавих аз.
— Точно така. Ти си умно момиче. Личи си. Просто ти трябват малко напътствия. Ако започнеш работа при Тод, можеш да навлезеш в един голям бизнес. Имаш шанс да станеш професионалист. Ще получаваш по-добра заплата, накрая може да стигнеш до комисиони, дори да си направиш ипотека и да притежаваш собствено жилище.
— Ммм — измърморих аз. Разтърсващо! Но, уви, една малка и разумна частица от съзнанието ми знаеше, че е прав.
— Когато ходиш по рок концерти, не си ли най-възрастната в публиката?
Присвих очи.
— Оф!
Оли се ухили.
— Извинявай. Но е за твое добро.
Сервитьорът се появи с жадуваната бутилка бира; отпих голяма глътка, докато Оли сръбваше от виното си.
— Кой е Тод? — опитах се да покажа малко ентусиазъм аз.
— Един американец, с когото се познаваме от колежа. Помогнах му с безплатни консултации, когато прохождаше в бизнеса. Занимаваше се с недвижима собственост в Ню Йорк, но преди няколко години се премести тук, за да се установи и на пазара във Великобритания. А той е много перспективен — Оли хапна няколко скариди. — Както и да е, занимава се с настаняването на чуждестранни бизнесмени в луксозни апартаменти в Лондон. Става дума за много изискани жилища под наем. Компанията му се развива добре, а рецепционистката му излиза в майчинство. Така че има свободно място.
— Добре.
— Ще те вземе на работа, но ще трябва да направиш някои промени — Оли замълча. — Ако трябва да съм откровен, няма да са малко.
— Какви например? — подозрително попитах аз.
— Клиентите са предимно американци и японци. Има и швейцарци. Разполагат с купища пари, искат да се возят в „Ролс-ройс“ и да получат истинско английско обслужване. Тъй като Тод е янки, за него е много важно рецепционистката му да отговаря на типичната представа за английско момиче.
— О! — май ми ставаше ясно. — Искаш да се подложа на пълна промяна…
— Нямаш нужда от пълна промяна — отвърна Оли. — И така си много красива.
Изчервих се.
— Благодаря.
— Но трябва да промениш… — той помълча за миг. — … почти всичко друго.
— Какво имаш предвид?
— Начинът си на обличане. Поведението си. Грижите за външността си, ако можеш да ги наречеш така — той се засмя, когато побързах да скрия под масата ръцете си с изгризани нокти. — Никаква бира. Никакви ругатни. Никакво размотаване с тежки туристически обувки. Никаква бъркотия из стаята. Нито рок концерти. Нито плакати на екшъни по стените. Никакви опити да заинтригуваш други хора с играта „Междузвездни войни“ — Оли си пое дъх. — Никакъв футбол. Нито ръгби. Или анцузи. Никакви оръфани джинси. И програми с реда на изпълненията на някоя група.
— Никакви забавления — помръкнах аз. — Искаш да променя целия си живот!
— Не наистина — обясни той. — Само докато си на работа. Трябва ти малко по-приличен вид, скъпа. Нали разбираш. Да си по-женствена. Грациозна. Знам, че можеш да се справиш — добави насърчително. — А и Виктория ще ти даде някои съвети.
О, супер!
— Много мило от нейна страна — измърморих под нос.
— Да започнем отсега.
Да не би да се изживяваше като някакъв гуру по стила? Оли извика сервитьора с дискретно кимване с глава. Умееше такива неща. Не вдигаше шум, но когато искаше нещо, хората подскачаха да му угодят.
— Да, сър?
— Бихте ли върнали този „Хайнекен“? Донесете на младата дама чаша шардоне.
— Но аз всъщност не харесвам… — погледнах за миг изражението на Оли и притихнах. — О, исках да кажа, би било чудесно — преглътнах. — Благодаря.
— Видя ли? — усмихна ми се гордо той. — Вече започваш да схващаш.
— Не можеш да си сигурен, че този Тод ще ме вземе на работа.
— О, мога — заяви Оли. — Стига да се появиш в приличен външен вид. Както ти казах, търси се типичната „английска роза“.
Английска роза. Точно така.
— Ще използвам връзките си — поясни приятелят ми. — Но той ще го направи, за да ми върне голяма услуга от миналото. Затова ми обещай, че няма да ме посрамиш.
Сервитьорът се върна с моето вино. Канех се да отпия огромна глътка за успокоение, но се осъзнах точно навреме. Английска роза. Отпих само глътчица. Оли засия.
— Няма — казах аз. Отправих му широка усмивка, за да прикрия факта, че замалко отново да се разплача. — Много мило от твоя страна, че ми помагаш, Оли. Никога не бих те посрамила.
Трета глава
Прекарах следващия ден в разчистване на стаята си. Депресията тегнеше върху ми като гъста мъгла, но не можех да й се оставя. Оли беше прав. Светът не се интересуваше дали на някого му е забавно. Не, човек трябва да си намери мястото в мъничките му кутийки, за да стигне донякъде. Защо при мен да е различно?