А ако харесваш видеоигри, значи трябва да се занимаваш с това. Само че е добре да ги свържеш с нещо конструктивно. Нашите велосипеди с „Дуум 3“ получиха отлични отзиви в пресата! И кой мислите написа обширна статия за „Конфитюр“? „РС геймс галакси“. Сега Кен беше главен редактор там. И след като публикува статията си за моите велосипеди с видеоигри, телефоните ни направо загряха от звънене!
В това беше целият смисъл на живота. Или поне би трябвало. В забавленията. Поне аз бях изцяло за тази идея. Гримът ми харесваше и го използвах — от онзи, който трае дълго и не се разтича, когато се потиш. Дори се бях охарчила за няколко хубави тоалета. Харесвах „Гоуст“ и „Зара“. Но никакви чорапогащници и високи токчета.
Чувствах се щастлива. А нищо не те прави по-привлекателен от щастието. В какво е истинската женственост? Не е в това да носиш дрехи, които мразиш, да внимаваш какво приказваш и да пристъпваш на пръсти около преуспели мъже. А в това да участваш активно в реалния живот, да си щастлив и да се забавляваш. Направо не беше за вярване колко често ме канеха на срещи напоследък. Всички разведени татковци на децата, които идваха в „Конфитюр“, ме канеха да изляза с тях. Дори и един от служителите в банката. Мъжете подсвиркваха след мен по улицата. Джордж казваше, че приятелите му направо го молят да им уреди среща с мен.
Което беше приятно. Караше ме да се чувствам добре. Но бях прекалено заета.
А и бездруго още ми липсваше Оли. Да, вярно, бяха минали няколко месеца. Нямаше вечно да тъгувам за него.
Но това също бе едно от нещата, които бях научила: не си длъжен да имаш гадже, ако не искаш. Това не беше закон. Харесваше ми да съм сама. Щом не можех да имам Оли, значи трябваше да почакам болката да заглъхне. Вече нямаше да правя нещата наполовина.
Но дори когато човек е най-щастлив и зает и се забавлява страхотно, все пак го боли там, където липсва нещо, усеща се с онази част от сърцето, която е била разбита. Бях се научила да го понасям. Защото такава бе реалността. Нищо не е идеално, животът е горчиво-сладък.
— Джоуди! — погледнах часовника си. Четири без четвърт, родителите й щяха да пристигнат всеки момент да я вземат. Всеки от тях бе свалил около дванадесет килограма и бяха по-големи фенове на „Конфитюр“ и от нея. — Времето ти свърши, излизай!
— Мммм — измърмори недоволно тя.
— И вие също, деца — извиках на другите плувци. В басейна имаше двайсет хлапета с най-новата ми треньорка Джейн; тя самата бе доста едра, но бе отслабнала десет килограма в един от моите курсове, а после ме бе помолила да я взема на работа. Всички деца много я харесваха. Чуха се протестни викове, но Джейн ги измъкна от басейна.
Потръпнах от предчувствието за свободния следобед. Бях си взела половин ден почивка, което означаваше, че мога да си тръгна преди пет. Джейн и една друга инструкторка, Рупа, щяха да поемат следващите ми два курса, а Джордж стоеше отзад в офиса. Чувствах се толкова изморена, че исках само да се прибера и да се пльосна на леглото със списание в ръка. Мама ме бе преместила в таванската стая, така че вече си имах и прозорец, но нямах намерение да остана там. На следващия ден в девет имах уговорка да видя за втори път един апартамент, който си бях харесала. С две спални и близо до „Пантайлс“, в престижния квартал на града. И със собствена градина на покрива!
Щях да засяда рози на покрива. А може би и домати или нещо друго. Свежите домати, откъснати направо от корена, имаха такъв невероятен аромат, бяха най-вкусното нещо на света…
— Луси… — повика ме Лакшми, моят офис мениджър. Беше естествено кльощаво момиче, но въпреки това я взехме на работа. Джордж ме увери, че няма защо да се притеснявам от безкрайната си неорганизираност, след като си имаме Лакшми и всичко върви по ноти.
— Чакат те посетители.
— Родителите трябва да чакат в приемната — отвърнах аз. — На децата са им нужни поне десет минути, за да се преоблекат, прекалено са подранили. Не могат ли просто да почетат някое списание?
— Не са родители — каза тя. — Казаха, че са твои приятели. От Лондон.
Побързах да ида в предния офис. Какво, да не би Бъфи да е дошла да ме види? Или Кен, или пък някой от другите момчета от „РС геймс юнивърс“. Малко се притесних, понеже не очаквах никого, а и офисите ни бяха най-неприветливата част от комплекса. Използвахме стари компютри и не бяхме сменили ярките лампи на тавана, а по дивана в приемната имаше няколко стари петна от кафе — бях го взела за шейсет лири от една разпродажба. Реших, че няма смисъл да харчим хиляди лири, щом никой, освен нас няма да го вижда. По-скоро бих дала тези пари, за да изплатим част от задълженията си. Или за ново колело с видеоигра или нещо подобно.