Влязох в приемната и замръзнах на място.
На дивана, хванати за ръце, седяха Оли и Виктория.
Всъщност не бяха седнали. По-скоро едва бяха приседнали. Особено Виктория, която така се бе стегнала, сякаш по дивана скачаха бълхи и тя искаше коженият й панталон да има възможно най-малко съприкосновение с избелялото кадифе на тапицерията му. Не изглеждаше добре, честно казано. Гримът и прическата й бяха безукорни както винаги, но от нея се излъчваше някаква напрегнатост и скованост, която липсваше по-рано. И изражението й показваше, че това е последното място на света, на което би искала да се намира.
Какво съвпадение! Тя пък бе последният човек, когото искам да видя.
Съвзех се и залепих изкуствена усмивка на лицето си.
— Оли, Виктория! — възкликнах и се приближих към тях. — Колко се радвам да ви видя. Това се казва изненада.
Оли ме прегърна здраво и ме погледна строго.
— Най-сетне успях да се свържа със сестра ти и тя каза, че си в Кент. Затова решихме да се разходим дотук, след като не можем да те открием по телефона.
— Бях заета — отвърнах. — Нова работа, нали разбираш. Съжалявам.
— Майка ти ни каза къде си — обясни Оли. — Изглеждаш чудесно. Нали, Виктория?
Не смятах, че и при най-голямо въображение може да се каже, че в момента изглеждам добре. Бях изкарала пет различни курса през последните четири часа и още не бях имала време да мина през душа.
— О, да — каза Виктория. Гласът й звучеше странно, но на лицето й бе изписана широка и фалшива усмивка. — Точно като преди. Трябва да призная, Луси, че си много последователна — добави тя и се засмя звънко, за да покаже, че се шегува, а не се държи като истинска злобна кучка, каквато беше в действителност. — Още живееш с родителите си. И каква долнопробна работа. Инструктор в спортна зала.
— Точно така — отвърнах аз. — И…
— Наистина е добре да се научиш да печаташ — с престорено съчувствие предложи тя. — Така поне ще можеш да си изкарваш прехраната. Да си вземеш собствен апартамент под наем.
— Виктория — сопна се рязко Оли, — Луси може сама да взема решения. Никога не е държала особено на кариерата си. И щом е щастлива при родителите си, защо не, казвам аз — той ми се усмихна окуражително.
— Но, разбира се! — възкликна Виктория и невинно разтвори очи. — Просто се тревожа за бъдещето й. Но след като семейството й се грижи за нея…
Вратата се отвори и се появи Джордж.
— Здрасти, Джордж — обадих се аз. — Това са приятелите ми Оли Маклауд и Виктория Кобхъм. Джордж е бъдещият ми зет — обясних аз. — Двамата с Ем ще се женят по Коледа.
— Колко хубаво — оживи се Виктория и протегна кльощавата си ръка на Джордж. — Трябва да кажа, че този комплекс е огромен, Джордж!
— Май сте много натоварени — съгласи се и Оли. Погледна косо Виктория, сякаш за да се увери, че ще се държи прилично.
— Направо не ни остава време да седнем — отвърна Джордж. — Луси няма никакво свободно време. Изобщо.
— Може би е добре да наемете още инструктори — предложи Виктория. — Макар да е много мило, че давате на Луси допълнителни часове. Тя очевидно има нужда от средства.
Джордж примигна насреща й.
— По-скоро тя ме товари с допълнителна работа — заяви той. — Компанията си е нейна все пак. Аз съм само младши партньор.
Всички млъкнаха смаяни. Нямаше да съм човек, ако това не ме бе зарадвало.
— Искаш да кажеш… че Луси има нещо общо със собствениците ли? — сковано попита Виктория. — Да не би да излиза със собственика?
Джордж се ухили.
— Луси е собственикът, залата е нейна. По-скоро трябва да кажа спортният комплекс — обърна се към мен. — „Тонбридж Фитнес“ приеха офертата ни за техния имот. До един месец ще приключим сделката, а инвеститорите вече се редят на опашка. Най-добре веднага се свържи с доставчиците си.
— Извинете — казах аз. — Скучни делови въпроси. Разширяваме се, а тук нямаме достатъчно място.
— Луси — лицето на Оли направо светна. — Искаш да кажеш, че всичко това е твое?
— Джордж е прекалено скромен — обясних аз. — И той има доста голям дял.
— Но ти притежаваш по-голямата част от дяловете — веднага се обади Джордж. — Не че се оплаквам. Тази компания е най-хубавото нещо, което ми се е случвало. Е, с изключение на Ем, разбира се.
Виктория стисна зъби толкова здраво, че направо се уплаших да не ги счупи.
— Господи, това е… — Оли явно не намираше думи. — Страхотно е, Луси. Направо смайващо — потупа ме по гърба, почти като в доброто старо време.