— Вижте, трябва да взема душ и да се преоблека — казах аз. — Джордж може да ви разведе наоколо.
— Не се притеснявай за нас — веднага отсече Виктория. — Ако си видял една спортна зала, все едно си видял всичките.
— Глупости — сряза я Оли. — Нямам търпение да видя всичко. А после можем да излезем на вечеря, нали, Луси?
Изглеждаше толкова обнадежден и наистина не биваше да съм груба.
— Разбира се — приех поражението си аз. — Защо не?
Но не бързах особено да приключа с къпането. Все пак не ги бях канила да идват. Какво, по дяволите, правеха тук? Измих косата си и я подсуших със сешоара. Бях решена да се държа както обикновено и нямаше да претупвам нищо. Щях да облека обикновени дрехи, да изляза на вечеря с тях и толкоз.
Затова измъкнах онова, което вече бях приготвила в шкафчето си: страхотен черен костюм с панталони от „Х&М“, черно кожено яке от „Зара“, кафявата ми кожена чанта от „Дона Карън“ и комплект за гримиране — фондьотен с бронзиращ ефект, малко руж и прозрачен гланц за устни. Напоследък не използвах спирала; пречеше ми, когато тренирах, а и бездруго имах много тъмни мигли. А после и малко парфюм. Бях се охарчила за флаконче „Хермес 64 Рю Фобур“, наистина ми харесваше този аромат. Сложих си от него, обух мокасините „Патрик Кокс“, сресах се с четката и бях готова.
Не беше нищо особено, но изглеждах спретната и се чувствах много удобно. Да си променям стила само защото Оли предпочита типа жени „кралица на красотата“? Абсурд!
„Престани, Луси, скарах се сама на себе си. Няма съперничество между теб и Виктория. Те ще се женят. Всичко свърши“.
Една вечеря. Можех да понеса една вечеря.
— Къде сте отседнали? — попитах ги.
Бях ги завела в „Стар ъв Джанси“, любимия ми индийски ресторант. Знаех, че Оли харесва индийската кухня, а не ме беше грижа за вкуса на Виктория.
— Наехме стая в един хотел в града — отвърна тя. — Прилично място общо взето.
— „Черният лебед“. Прекрасно е — добави Оли. — Има модерни стаи, в които всичко е с оттенък на белия цвят, а също и вградена в пода вана с масажни струи. И телевизор с плосък екран. Прилича малко на един хотел, в който бях отседнал в Лос Анджелис преди години.
— Истина е — усмихнах му се. — Много е странно тук. Човек влиза в обикновена на вид сграда от викторианската епоха, а вътре се оказва съвсем модерна обстановка. Тук има повече SPA центрове, отколкото в Челси.
— Много ми хареса — обади се Оли.
— О, стига, скъпи, западнало място — отметна коси Виктория. — Провинциална Англия, кой би живял тук?
— Много хора — с равен глас отвърна той.
— Цените на имотите са направо космически — изтъкнах аз. — Както и да е, някои хора харесват малките градове, Вики. Лондон не е центърът на вселената и краят на всичко.
— Направо го мразя — изведнъж заяви Оли.
— Скъпи! — Виктория изглеждаше шокирана.
— Така е — той ми се усмихна. — Ще ми се да имах твоя кураж и да стана предприемач като теб, Луси.
— Как върви работата при вас двамата? — любезно се поинтересувах аз.
— Моята се развива отлично, благодаря — незабавно отвърна Виктория.
Оли я погледна.
— Какво? Нали тъкмо те уволниха.
Тя почервеня като рак и ядно отвърна:
— Не са ме уволнили, както се изрази. Подадох си оставката.
Оли отвори уста, но после размисли.
— Не бях съгласна с творческата насока на списанието — надуто продължи Виктория. — И имам куп предложения за нова работа. Само че не съм сигурна дали искам да работя. Не всички приемат да бъдат роби на надница.
— А твоята фирма? — попитах Оли. По дяволите, все ми беше едно дали е решила да се муси.
— Подадох си оставката — весело отвърна той.
— Какво?
— Последвах съвета ти — заяви Оли. — Беше права, Луси. През цялото време. Онова, което правех, не беше редно. Да съдирам кожите на хората в бракоразводни дела, да използвам неуредените им спорове за попечителство… — поклати глава. — Нищо чудно, че се чувствах толкова нещастен — поспря за миг, потънал в мислите си. — О, чакай малко — оживи се той. — Има и нещо хубаво. Последното ми дело. За приятеля ти господин Роджърс.
— Тоби Роджърс? — попитах аз нетърпеливо. — Какво стана?
— Съгласиха се на споразумение — Оли ми се ухили широко. — Сладка работа. Направо ги заковахме. Бащата на Мейл изгаряше от нетърпение да се отърве от него.
— Колко успя да му спечелиш?
— Близо три четвърти милион — скромно заяви Оли.
Зяпнах.
— Наистина ли?
— Трябваше да искам повече — каза той. — Но не му взехме нищо за воденето на делото и той получи всичко. Ще може да се пенсионира и да си живее спокойно.