— Продължавай — казах аз.
— Исках да се оженя за нея, да я издържам. Баща ми заяви, че няма да го допусне. Затова му казах, че ще си намеря работа и ще напусна дома.
— А той какво отвърна?
— Нареди ми да се погрижа тя да направи аборт. Да й платя, ако се налага. Каза… — бледото лице на Оли се зачерви. — Каза, че няма да позволи копелето на някаква уличница да предяви претенции към имението.
Поех си дълбоко въздух и не посмях да издишам.
— А аз му казах, че детето е мое. И независимо какво ще стане между мен и момичето, това дете ще си остане мое. И винаги ще го обичам и ще му бъда баща и каквото имам, ще бъде негово, независимо дали става дума за имението или не. Баща ми заяви, че негов син не може да говори подобни неща и че няма да ме остави да пропилея семейното наследство. Че ще ми спре издръжката, ще престане да плаща училищните ми такси — и то точно пред финалните изпити.
— И какво направи ти?
— Казах на момичето, че ще бъда до нея, разбира се. Тя заяви, че не иска да се омъжва за мен, но ще отгледаме заедно детето, само че след четири месеца пометна.
— Съжалявам — отроних аз.
— Да — Оли гледаше напред, без да вижда нищо. — Понякога още си мисля за онова бебче. Както и да е, баща ми каза, че съм извадил късмет, че съм се „отървал“ — въздъхна. — На другата сутрин напуснах дома му. Започнах работа при бащата на момичето, заживях под наем в една дупка в Глазгоу и помолих в местната гимназия да ме регистрират за финалните изпити. Оттогава не бях говорил с него. Допреди няколко месеца.
— И как мина?
Оли сви рамене.
— Татко каза, че съжалява. Предполагам, че поне ще му дам шанс да докаже, че е така.
— Радвам се, че ще можеш да му простиш — казах аз. — Ако наистина се разкайва, разбира се. Той е единственото семейство, което имаш. А семейството е много важно.
— Извинявай, но… — гласът на Виктория беше леден. — Джейкъб не е единственият роднина на Оли. Скоро ще има съпруга и свои деца.
— Така е, наистина — насилих се да се усмихна.
— Недей да отказваш категорично на поканата за сватбата — помоли ме Оли. — Двамата с теб все още се разбираме чудесно. Съжалявам, че се държах толкова зле с теб преди, Луси. Онзи тип Тод просто ме изкарваше извън нерви.
— Няма нищо — отвърнах аз. — Пак сме си приятели.
— Добре, защото с Вики не ми е забавно да гледам ръгби — ухили се Оли.
Кимнах. И той ми липсваше. Може би дори повече, отколкото си мислех.
— И на Виктория й липсваш — наивно добави той. — Сигурен съм, че вие, момичета, ще искате да прекарате известно време заедно. Можеш ли да се измъкнеш поне за час от работа утре сутрин, Луси? Да заведеш Виктория на кафе?
Отворих уста да се оправдая с нещо.
— Моля те — добави Оли. — Искам да си останем приятели, Луси.
Какво можех да кажа?
— Разбира се — обърнах се към Виктория, чиято усмивка бе замръзнала и фалшива, също като моята. — Ще те взема в десет.
Чакаше ме във фоайето. Изглеждаше точно както го бе описал Оли — навсякъде имаше светла дървена ламперия, а служителите също носеха бели униформи. Малко приличаше на луксозен зъболекарски кабинет или нещо подобно. Идеална среда за Виктория според мен.
Но тя явно не мислеше така. Стоеше там, облечена в наситено вишнево и шоколадовокафяво, перфектните цветове за есента, и гримирана като за фотосеанс; аз бях с тениска на „Металика“ и джинси, късо тъмносиньо палто на „Миу Миу“ и каубойски ботуши от „Фейт“.
— Ето те и теб — възкликна тя, макар да бях закъсняла едва с пет минутки. — Хайде да приключваме с това, а?
Заради Оли се стърпях и изчаках да излезем навън и да тръгнем към търговския център на площад „Виктория“. Точно насреща му имаше „Старбъкс“. Сметнах, че две кафета ще са достатъчни.
После казах:
— Знаеш ли, не съм те канила да идваш.
— Не пряко — сопна ми се Виктория. — Но съм сигурна, че имаш нещо общо. Отишла си да се видиш с Оливър, преди да напуснеш Лондон.
Гледаше ме обвинително.
— Да — отговорих.
— Е, не знам какво си му казала. Но направо го съсипа!
Примигнах.
— Какво?
— Той напусна фирмата. Не го ли чу? Единственото, което направи, бе да заведе някакво глупаво дело срещу Тод — изгледа ме с присвити очи. — Каква отмъстителна кучка си, Луси Евънс! Не знаех, че си такава. Ти съсипа Тод! Ти и онази американка Бъфи.
— О! — заинтригувано възкликнах аз. — Осъдиха ли го?
— Да, осъдиха го заради нейните показания. Родителите му трябваше да й изплатят обезщетение за сексуален тормоз.
Сетих се и за Тоби Роджърс.
— Предполагам, че сумата е била солидна?
— Милиони — завистливо промълви Виктория. — И го вкараха в затвора за измама.