Но пък, от друга страна, защо правех всичко това? Когато ги видях в офиса ми, хванати за ръце… Вярно беше, не исках Оли да се жени за Виктория. Не исках да е влюбен в нея. Не исках да има нищо общо с нея.
Исках да обича мен.
Беше сив и намръщен ден. Във въздуха витаеше есенен мраз, а в провинцията, близо до дома на мама и татко, щеше да е мъгливо. Имах чувството, че всичко е мъгливо. Не знаех какво правя. Знаех само, че трябва да говоря с Оли.
Когато се върнах в „Черния лебед“, му позвъних от мобилния си телефон. Още беше в стаята, слава богу. Останах долу до рецепцията.
— Качи се горе — каза Оли. — Аз съм в стая 406.
— Не. Ти слез. Искам да те заведа на едно място — отвърнах аз. Някъде, където Виктория нямаше да ни намери.
— Добре — съгласи се той. — Веднага идвам. Макар че звучиш много тайнствено.
Обадих се в офиса, за да им кажа, че днес няма да ходя на работа. Джордж попита дали не съм болна; откакто бях отворила „Конфитюр“, никога досега не бях пропускала курс. Дали бях болна? Може би…
О, господи!
Ето го. С черни панталони, които му бяха възголеми, и една от старите си ризи. Мислех, че Виктория го е накарала да ги изхвърли всичките. Косата му беше леко разрошена. Не изглеждаше в прекрасна форма. Но приличаше на стария Оли, което беше далеч по-добре.
Поех си въздух на пресекулки. Сърцето ми биеше толкова учестено, че бях направо замаяна.
— Луси! — възкликна той. — Добре ли си?
— Да, чудесно — стегнах се. — Просто трябва да ти кажа нещо. Има един парк надолу по улицата…
Оли повдигна вежди.
— Тогава да идем на разходка — нежно предложи той.
Изминахме около половин километър — само няколко пресечки; не исках да се сблъскаме с Виктория, когато се връща към хотела. А после аз спрях, направо на тротоара. Край нас профучаваха хлапета на скейтборд. От другата страна на улицата някакъв стар пияница току-що бе изкрещял „Млъквай, стара кранта такава!“ на една възрастна дама, която отиваше към автобусната спирка с пазарските си торби и която не бе продумала и дума.
— Трябва да ти кажа веднага — заявих аз.
Оли изглеждаше притеснен.
— Боже мой, какво има? Нали не си болна от рак или нещо подобно?
— Нищо подобно.
— Бременна ли си? От онзи негодник Тод ли?
Поклатих глава.
— Изобщо не става дума за мен. А за Виктория. Не можеш да се ожениш за нея.
Оли ме изгледа странно.
— Малко е късно за това, не мислиш ли?
— Тя е истинска кучка — изтърсих аз. — Каза ми — току-що ми каза, — че иска да накара баща си да сключи сделка с твоя баща. Да построят нещо в имението ви в Шотландия.
Оли остана като гръмнат.
— Това е единствената причина да те накара да се сдобриш с него — обясних аз. — Не е било, защото смята, че е добре да оправите отношенията си. А защото иска да забогатееш. Оли, тя се интересува само от парите. Не те обича, никога не те е обичала. Само иска богат и известен мъж, на чийто гръб да си живее.
Той не каза нищо известно време, но лицето му стана сиво. Като небето. И от това ми стана зле.
— Ще поговоря с нея за това — каза Оли. — Никой няма да строи нищо.
— Това не е всичко — поех си дълбоко въздух. — Тя ти изневери. Онзи ден, когато ти казах, че съм заварила Тод в леглото с Мелиса, те излъгах.
— Била е Вики?
— Беше Вики.
Оли отвори уста, после пак я затвори. Не можеше да намери думи.
— Тя играеше и от двете страни — отчаяно продължих аз. — Ти имаше голям престиж, но той беше по-богат. Каза ми, че е било само еднократна забежка, че не бива да развалям отношенията ви. Но преди малко ми каза, че отново се е опитала да го види. Като приятел според нея. Но ако той я пожелае, тя би те зарязала.
Оли стоеше като вкаменен. Щеше ми се да каже нещо, каквото и да е!
— Не искам да говорим на улицата — огледа се наоколо. Насреща имаше сладкарница, но той поклати глава. — Не искам да хапвам, Луси — тонът му беше много суров, звучеше прощално. — Покажи ми този парк и нека си намерим някоя пейка.
Тъжно потеглихме натам. Оли не ми каза и думичка през целия път. Мина през железните порти, озъртайки се за място за сядане. Разположи се на първата мръсна пейка, която зърна.
Последвах го. Седнах на другия край. Разстоянието помежду ни ми се струваше ужасно символично.
— Май е добре, че най-сетне ми каза — поклати глава. — Става дума за цяла година от живота ми, но какво пък? Никога не съм й вярвал напълно — не можех. Все говореше за пари. Сигурно щеше да й е по-добре с Тод. Него това не го притесняваше.