— О, Оли! — Виктория го удари закачливо по ръката, но беше се изчервила от удоволствие.
— Не знам как извадих такъв късмет — заяви Оли. Очите му блестяха от възхита.
— Господи! Кое време стана? — възкликнах аз. — Забравих, че имам среща. С един приятел. От работата.
— Мислех, че вече нямаш колеги — изтъкна Вики. — Нали си уволнена.
— Точно така. Хм… бивш колега. И него го уволниха. Ще идем да удавим заедно мъката си. Трябва да тръгвам, но благодаря за шампанското, Оли — канех се да го целуна, но размислих. — И на теб, Виктория, за вкусната була-бейз.
— О, боже — покровителствено се усмихна тя. — Може би е по-добре да я наричаш „рибена яхния“ все пак.
Усмихнах се неуверено и тръгнах към вратата. Ако имах гадже, сега щях да ида при него. Вместо това вариантите бяха да седя сама в бара или да седя сама в някой ресторант.
Завих на ъгъла и се озовах пред кино „Одеон“. О, супер. Филмов маратон с Одри Хепбърн. Мразех Одри Хепбърн. Въздъхнах и се затътрих към киносалона. Така щях да убия поне четири часа и с малко късмет, докато се прибера, двамата щяха да са приключили с любовните си закачки…
Филмите свършиха чак в един след полунощ, когато ме събуди някакъв ядосан чистач и ми се развика да се омитам. Замъкнах се обратно до апартамента в студа, отключих си и се строполих върху леглото.
А сега някой пак ме разтърсваше за рамото.
— О, Оли, разкарай се и ме остави на мира — простенах аз.
— Не е Оли — отворих с мъка едно око и забелязах Виктория, приседнала внимателно на ръба на леглото ми, сякаш се опасяваше, че ще се зарази с нещо от смачканата ми завивка. — Аз съм.
Носеше разкроена пола от шифон на няколко пласта с флорални мотиви. Зелените листенца изпъкваха още по-ярко заради масленозелената й копринена жилетка; кльощавите й крака, без всякакви мускули, бяха в тесни обувки на висок ток, а на ушите й висяха сладководни перли, които се полюшваха деликатно под елегантния кок на прическата й.
— Вече е почти осем — каза тя. — Бързо под душа и се обличай възможно най-бързо. Имаме запазен час при Мими точно в девет и петнайсет.
— Какво?
— О, за бога, Луси — сопна ми се Виктория. — При Мими. Маникюристката. Обещах на Оли да се погрижа за теб в най-основното. И нямам цял ден на разположение, затова ставай.
Дръпна завивката и откри старата ми и много удобна мъжка пижама, която бях отмъкнала от баща си. Беше много студено.
— Какво очарователно бельо — отбеляза тя. — Хайде! Хайде!
Не можех да я пратя по дяволите. Макар че много ми се искаше. Затова стъпих на пода и се запътих към банята, където едва бях постояла под душа пет минути и тя се развика през вратата да престана да се размотавам.
Избърсах се възможно най-бързо, обух джинсите си и туристическите обувки, нахлузих тениска на военната академия „Уест Пойнт“, която си бях купила в Щатите, прокарах четка през косата си и бях готова.
— Готова съм! — рапортувах послушно.
Виктория ме зяпна.
— О, боже мой — отвратена измърмори тя. — Е, както и да е, нищо не може да се направи. Да тръгваме.
Прехапах здраво устни. Операция „Бъди мила с Виктория“. Не трябваше да забравям! Не трябваше да забравям!
— Ще е забавно — подхвърлих аз.
— За теб може би — тя погледна часовника си. — Аз съм зает човек.
— О, да. Е, не се чувствай задължена — отвърнах аз. — Просто ми дай адреса на тази Мими и сама ще се оправя.
— Представям си — каза Виктория и ме измъкна от апартамента. — Черен лак на ноктите с малки бели черепчета отгоре и подстригване за пет лири в „Супер прически“. Признай си, Луси, не можеш да оцелееш в света на истинските жени. Освен това обещах на Оли — тя тръсна леко глава. — А каквото и да поиска от мен моят скъп мъж, ще го направя — изгледа ме втренчено.
— Вие двамата си подхождате — отбелязах аз, тъй като явно се очакваше да кажа нещо.
— О, не само си подхождаме. Ние сме сродни души — отново ме изгледа. — Всъщност двете с теб трябва да си поговорим на тази тема. Но ще го направим по време на обяда. Сега по-важните неща. Ръцете ти плачат за спешна намеса.
Приближи се леко до бордюра, махна едва-едва с ръка и изведнъж едно такси се появи изневиделица и послушно спря, за да ни качи.
— Охо! — впечатлих се аз. Не че можех да си позволя таксита, но в редките случаи, когато се бях опитвала да спра някое, ми отнемаше поне петнайсет минути. — Как го направи?
Виктория въздъхна.
— Нарича се класа, Луси. Не очаквам да го разбереш.