Кучка!
В салона на Мими се оказа точно както си го бях представяла. Голяма досада. Куп натруфени момичета, облечени в черно и ухилени до уши, се мотаеха наоколо и възклицаваха шумно за ноктите ми.
— Какво се е случило! — учуди се едната. — Да не си претърпяла злополука!
— Ако продължаваш така, ще си съсипеш кожичките.
— Може би просто е подложена на голям стрес — заяви една блондинка с голямо съмнение в гласа.
— Уф! — беше ми дошло до гуша. — Всъщност не харесвам маникюр. Драска. А и не става за джойстик. Пречи на клавишите.
Зяпнаха ме все едно съм от друга планета.
— Какво казва тя? — попита блондинката, като се обърна към Виктория за превод.
Тя само сви рамене.
— Направете каквото можете — изнурено отрони. — Изкуствени нокти. Просто най-необходимото. Къс френски маникюр. Няма да се оправи с лак.
Подсмихнаха се деликатно и нацупено се заеха с ръцете ми. Започнаха да побутват ноктите ми с малки пръчици и да носят малки бурканчета с лепило. После измъкнаха отнякъде изкуствени нокти, прецизно ги подрязаха, така че да ми паснат добре, и ги залепиха отгоре. Отне им безкрайно дълго време. А не можех дори да прелистя някое списание. Не че имаше нещо свястно. Бих чела дори „РС геймс галакси“, но и него нямаха.
Наложи се да се взирам в отражението си час и половина. И за да станат нещата противни докрай, от радиото звучеше лека танцова музика.
Виктория седеше насреща ми, пред очите ми, но не казваше нито дума и нарочно ме пренебрегваше. Маникюристките се въртяха около нея като пеперуди, бъбреха дружелюбно, занимаваха се с нежните й ръце и деликатните й стъпала.
Тя си прекарваше страхотно. Утешавах се с мисълта, че колкото по-дълго продължи всичко тук, толкова по-малко време ще ми остане да си приказвам с нея.
— Нали така е по-добре? — каза Виктория, когато излязохме от салона. Грабна ръката ми и я вдигна към светлината. Върху пръстите ми бяха залепени напълно реалистични на вид и много неудобни изкуствени нокти.
— О, наистина.
— Вече не си опърпана като скитник. А сега прическа.
Напъха ме отново в такси.
— Къде отиваме?
— „Видал Сасун“ — отвърна Виктория. — Искам нещо класическо и лесно за поддържане — очевидно е, че няма да положиш никакви старания.
— Но аз не мога да си го позволя.
Докато прекрасната ми нова заплата не се озовеше в банковата ми сметка, не можех да си позволя дори и „Супер прически“, на които тя се бе присмяла. А честно казано, точно такъв беше планът ми. Леко подкъсяване на косата в „Супер прически“. Какво лошо имаше?
— Безплатно е — отговори Вики. — Като моден редактор получавам специално внимание.
— Хей, това е супер.
— Да — съгласи се отегчено Вики.
„Трябва да я накарам да ме харесва“, помислих си аз. Засега очевидно не се справях със задачата. Ако не успеех да го постигна, нямаше да запазя приятелството си с Оли. А това бе ужасна, ужасна перспектива.
— Толкова ти завиждам за успехите в работата — излъгах аз възторжено. — Оли непрекъснато говори за това. Направо боготвори земята под краката ти.
Виктория изпъна леко рамене.
— Ами да. Доста съм преуспяла. Изкарвам по шейсет хиляди — заяви тя и отметна назад тъмната си коса.
Шейсет хиляди?
Примигнах. Преди бях излъгала, не ме беше грижа как се справя с кариерата си Досадната Виктория. Но шейсет хиляди лири! Нямах никаква представа. Нищо чудно, че носеше чанта „Луи Вютон“. Тръснах глава, помръкнала. Тя, разбира се, беше истинска напаст. Но, освен това, беше толкова идеална. Оли и тя с нейните подхождащи си по цвят тоалети, перфектно подредена маса, огромната й заплата и проклетата й були-бейз.
Преглътнах мъчително, опитвайки се да скрия зачервените си очи. Започвах да се чувствам като някакво недоразумение. Виктория съвсем явно ме презираше. Тя имаше всичко, докато аз имах само работа, която не желаех особено, и то само защото най-добрият ми приятел бе използвал връзките си.
Но трябваше да го преглътна. Виктория беше идеалната жена. Трябваше да го призная, а не непрекъснато да си повтарям, че е глупава и злобна кучка.
— Това е чудесно — смирено се обадих аз.
— Всъщност мисля, че не ми плащат достатъчно — отвърна тя спокойно. — Ще си поискам много по-висока заплата, когато дойде ред за раздаване на премии. Ето че стигнахме.
Слязохме на площад „Слоун“ и тя ме побутна пред себе си, за да влезем в светилището от хром и мрамор, което ухаеше на шампоан и много пари.
— Виктория, скъпа! — една пълничка червенокоса жена със страхотна прическа се приближи и целуна въздуха встрани от двете й бузи. — Точно навреме.