Бърнис ми намигна и само с устни изрече: „Заповядай, когато пожелаеш“. Но не го каза на глас. И тя като мен явно се страхуваше от Виктория.
— Обяд — заяви Виктория, щом излязохме навън. Прозвуча повече като констатация, отколкото като приятелско предложение. — Няма нужда да ходим на някое специално място. „Блубърд“ ще свърши работа. Такси!
Поредното такси спря пред нас със скърцане на спирачки.
— „Блубърд“ ли? Но този ресторант е в справочника на „Конрън“. Много е скъп.
— Да — Виктория зяпаше през прозореца. Приглади новата си, прилежно подстригана коса, но тя явно нямаше да ми направи комплимент. — Ако си свикнала с храна, която е опакована в кафяв плик…
Въздъхнах. Нямаше да е лесно.
— Знаеш ли, чудесно е, че се погрижи за ноктите и косата ми.
Тя сви рамене.
— Но не е нужно да ме водиш и на обяд. Сигурна, съм, че имаш куп важни неща за вършене в списанието.
— Разбира се, че имам — Виктория се обърна към мен и ме прикова с мрачен поглед, давайки ми да разбера, че няма начин да се измъкна. — Но двете с теб трябва да си поприказваме, нали, Луси?
— Така ли?
Виктория се усмихна злобничко.
— Така мисля — заяви тя.
Хм! Значи беше най-добре да приключваме с това.
Веднага ни дадоха маса, макар ресторантът да беше пълен. Виктория мина през тълпата с надменна самоувереност, деликатно скръсти крака под масата и ми направи знак да седна.
— Да ви донеса ли нещо за пиене? — попита сервитьорът.
— За мен една… чаша вино — отроних аз.
— Какво вино?
— Бяло — отвърнах решително. Ето, не беше толкова трудно. Можех да се справя!
Виктория въздъхна.
— За нея „Пино Гри“.
— А за вас, госпожице?
— Само минерална вода — Вики му се усмихна ослепително. — Трябва да внимавам за фигурата си!
Сервитьорът я изгледа похотливо, набърчи нос към мен и се изпари.
— Избра ли си вече нещо за хапване?
— Риба и пържени картофки.
Тя само отбеляза:
— Разбира се. Аз ще поръчам зелена салата с пармезан.
— И какво друго?
— О, само това — обясни Виктория. — Всъщност пармезанът е специална почерпка. Цялата тази сол и мазнини… Обикновено не ям на обяд — осведоми ме тя. — Добрата фигура изисква много грижи.
Сервитьорът се върна с питиетата ни и взе поръчката ни. Отпих глътка от виното „Пино Гри“, беше леко горчиво и не ми хареса особено, но поне имаше малко алкохол в него. Май щеше да ми е нужен.
— Трябва да поговорим — обяви Виктория.
— Да, вече ми каза.
Тя ме изгледа гневно.
— За Оли.
— О! — престорих се на невинна аз.
— Луси — подхвана тя натъртено и с леко съжаление в тона, — всичко свърши.
Изправих гръб.
— Какво? Вече?
— Не става дума за мен — намръщи се Виктория. — А за теб. За теб и Оли. Свършено е. Край.
— Разбира се, нали се изнасям.
— Нямам предвид това. Говоря за нещастното ти увлечение по него. Онази нещастна любов, която демонстрираш, като все се мъкнеш подире му.
Примигнах.
— Мъкна се подире му ли?
— Не се ли усещаш — Виктория махна небрежно с дългите си червени нокти. — Ходиш с него на ръгби мачове, влачиш се след него в бара. Направо е жалко, Луси. Наистина.
Отворих уста.
— Но аз харесвам ръгби.
— О, сигурно — възкликна тя. — Много удобно за теб, нали? Харесваш всичко, което и Оли харесва.
Да не беше откачила?
— Затова сме приятели — обясних й аз. — Затова ме покани да живея с него. Ние сме приятели.
— Мъжете и жените не могат да са приятели — заяви тя категорично. — Не си ли гледала „Когато Хари срещна Сали“?
— Предпочитам филми с експлозии. Или със зомбита, нали се сещаш…
— Луси, Луси, Луси — тъжно отрони Виктория. — Вече си почти на двайсет и пет. Това твое момичешко увлечение трябва да престане. Оли е влюбен в мен. Ще се ожени за мен. Така само изглеждаш жалка пред хората.
— Виктория, не съм влюбена в Оли.
— О, моля те, Луси — продължи тя. — Всичките му познати са го забелязали. Те те обсъждат, да знаеш. Всичките му колеги, всички.
Усетих, че започвам да се ядосвам. Бузите ми бяха пламнали.
— Кои са тези всички? — сопнах се аз. — Няма какво да обсъждат.
— Наистина ли? — покровителствено попита тя. — Бедна колежанка, прекъснала училище, се запознава с богат шотландски земевладелец по време на екскурзия, нанася се в апартамента му за символичен наем, не постига нищо с кариерата си, но навсякъде ходи след него. Следва по петите всичките му приятелки. Е, с мен няма да стане, Луси — натъртено заяви Виктория. — Знам какво да правя.
Почервенях като рак.
— Оли не е земевладелец.
— Не, но ще бъде. Баща му притежава сто акра земя в Банфшиър и прекрасно имение в стил „Крал Джордж“ — очите й се присвиха. — Не ми казвай, че не си знаела.