— Какъв език! — тя набръчка чипото си носле.
— Както и да е, видеоигрите са моята работа — защитих се аз. — Забрави ли?
— Ако може да се нарече работа — Виктория сви рамене. — Пишеш рецензии за глупави детински игри в някакво тъпо списание без никакви читатели…
— Виктория… — предупредително се обади Оли.
— Добре, съжалявам — тя се нацупи. — Но това едва ли е работа за една млада дама.
Вторачих се в нея, предизвиквайки я да го изрече. Фразата: „Но пък и Луси едва ли е млада дама“ остана да виси във въздуха.
— Как върви работата? — попитах аз. Стараех се да се държа любезно. Оли не ми беше само приятел, а и мой хазяин, а Виктория му беше гадже. Трябваше да съм мила, макар най-искреното ми желание да бе тя да се изпари в облаче от любимия й парфюм „Анаис Анаис“.
— Чудесно — Виктория отметна дългата си кестенява коса с онзи жест, който момичетата от частните училища така добре владееха. Тя имаше високоплатена работа в „Стайлиш“, водещото списание в света на модата във Великобритания, или поне те твърдяха така, пренебрегвайки с лека ръка „Вог“, „Ел“ и „Ин Стайл“. Виктория бе на двайсет и осем, изискана и много амбициозна млада дама. Непрекъснато получаваше премии и все се появяваше при Оли с някоя нова, безбожно скъпа къса рокля, която бе забърсала от стелажа с мострените екземпляри, или с някоя много сладурска момичешка чантичка.
И изобщо не одобряваше моите спортни обувки „Док Мартин“ и тениските ми на „Металика“.
— Централната тема в списанието ни следващия месец ще пожъне голям успех — самодоволно заяви тя. — Аз лично предложих идеята.
— И каква е тя? — попитах заинтригувано. Погледнах крадешком към Оли. Надявах се, че оценява цялото ми старание. Все ми повтаряше, че трябва да съм малко по-мила с Виктория.
— „Какво е женствеността?“ — отвърна ми тя, описвайки голям кръг във въздуха с дългите си, перфектно поддържани нокти. — Ще изследваме в дълбочина въпроса в какво се крие истинската женственост. Дали в класиката? Чантата „Бъркин“, роклята в пастелно бежово? Флоралните мотиви? Рокля, изпъстрена с малки цветчета, сандали с тънки каишки? Или пък в модерния стил — обувки „Л. К. Бенет“, „Алегзандър Маккуин“, аксесоари „Кейт Спейд“?
— Ммм… — измърморих аз, преструвайки се на заинтригувана. „Джинси и удобна тениска“ едва ли се нареждаше сред възможните варианти.
— Ще включим и коментарни рубрики. „Не са ли изгубили днешните жени представа за това какво е да си женствена?“ — добави Вики и ме погледна многозначително.
— Добре — подхвърлих аз. — Сега да се връщам към играта си. Героят ми е затънал в гнездо на коралови змии. А онзи ловец на глави непременно трябва да умре!
— Хайде, скъпа — обърна се Оли към Виктория. — Имаме резервация.
— На някое хубаво място ли отивате? — любезно попитах аз.
Искаше ми се да излязат, защото не можех да се съсредоточа, докато Виктория седеше тук. Погледът й, подсилен от козметичните контактни лещи, направо пробиваше дупка в гърба ми и ме разсейваше. Знаех, че го прави, дори и без да я гледам.
— О, на теб не би ти харесало — отвърна Виктория. — На едно от онези места, в които се използват вилици и ножове — тя погледна с укор към празната хартиена торба от „Макдоналдс“ на пода до компютъра ми.
— Ще почистя — опитах да се защитя аз. — Веднага щом свърша — брр! Не можех да понасям. Виктория. — Приятна вечер на вас двамата! — добавих с най-широката си усмивка.
— Не се тревожи — Виктория плъзна тънката си китка под мускулестата ръка на Оли и го погледна изпод сведени мигли в стил „принцеса Даяна“. — Ще си прекараме чудесно. Ще бъде една много специална вечер.
— Чао, приятел — каза Оли.
Тръгнаха. Изчаках вратата да се затвори и после издишах с огромно облекчение. Върнах се към „Междузвездни войни — Галактики“ и размахах светлинния си меч на ученик тъмен джедай.
Но някак си цялото удоволствие се бе изпарило.
Проклетата Виктория Кобхъм!
„Свършват ми запасите — излъгах моя ученик Кса-Ту от Австралия, който играеше повече на тази игра дори и от мен. — Ще прекъсна за малко. До утре“.
„Няма проблем — отвърна ми той. — Ти си върхът!“
„Върхът!“ Ами да, в „Междузвездни войни“ бях доста добра. Всъщност не само че бях ученик тъмен джедай, който стремително се изкачваше по стълбицата към ранга на тъмен джедай рицар, а бях и богата. Разполагах с над четири милиона кредита. Можех да си купя каквото си поискам…
За съжаление не бе същото в реалния живот. Всъщност бях доста бедна. Но пък щастлива.
През повечето време.
Изключих компютъра и избутах стола си назад. Хм! Незнайно защо, изведнъж се натъжих малко. Аз никога не бях тъжна. А и кой ли би могъл да е, ако има такъв живот?