Не знаех. Оли единствено бе споделил с мен, че мрази баща си.
За миг си припомних онези тъжни нощи. Разказите на Оли за семейството му ме караха да плача. Представях си какво е да се чувстваш толкова самотен и необичан. Аз направо обожавах баща си. И непрекъснато описвах на Оли колко мили и чудесни са всички в семейството ми.
— Виж, ние просто се разбирахме добре. А сега, след като срещна теб, аз се изнасям. Много се радвам за вас двамата — излъгах аз.
— Да, добре — Виктория ме гледаше втренчено, докато сервитьорът поднасяше храната ни. — Съвсем честно те предупреждавам, че няма да приема никакво флиртуване с годеника ми. Оли не харесва момичета като теб, Луси — изтъкна Виктория. — Не и в романтичен смисъл. Мъжете по принцип не харесват такива, нали разбираш. Не и мъжете от висока класа. На него му е нужна елегантна жена, изискана и стилна. Търси малко женственост. Само толкоз.
— Тогава няма защо да се чувстваш застрашена от мен — обадих се аз. Не можах да се сдържа.
— О, знам. Не го казвам заради себе си. Правя го заради Оли. Той ти намери тази работа — или поне шанс да започнеш работа. И иска ти да продължиш напред.
— Оли ли го каза?
— Естествено, че сме го обсъждали.
— Обсъждали сте мен?
— Да. Цялата тази неловка ситуация с теб.
Не можех да повярвам. Вилицата замръзна в ръката ми и картофките останаха във въздуха. Оли беше обсъждал мен и несъществуващото ми увлечение по него с гадната Виктория?
Толкова се засрамих, че ми се прииска да се разплача. Това ли си мислеше той? Че се мъкна подире му като паленце, че се опитвам да проваля връзките му?
Чувствах се безкрайно унизена. И бясна. Опитвах се да си припомня всичко, което Оли бе направил за мен, и колко добър приятел ми беше.
— Е, ако Оли си мисли, че съм влюбена в него, сбъркал е — казах аз, а гласът ми звучеше тихо и много отдалеч. — Аз смятам, че винаги сме били само добри приятели. И такива ще си останем.
— Пак тази история с приятелството. О, да — въздъхна Виктория. — Е, предполагам, че той ще те покани и на сватбата.
Примигнах.
— И може би ще се срещате понякога. Няколко пъти в годината на някое парти. В това няма нищо лошо — усмихна се спокойно на ужасеното ми изражение. — Но иначе… сега, след като си поприказвахме, сигурна съм, че разбираш. Оли вече си има достатъчно приятели. Мъже. Хора от неговата социална среда. А и освен това най-добрият приятел на един мъж винаги е жена му — тя ми се усмихна и снизходително наклони глава настрани. — Надявам се, че го разбираш, нали, Луси?
— Благодаря ти, Виктория. Да, разбирам — храната бе хрупкава и вкусна, но ми присядаше. — И благодаря за всичко, което направи за мен тази сутрин. Надявам се, че двамата с Оли ще бъдете много щастливи. А сега трябва да тръгвам — казах аз, защото очите ми се замъгляваха от сълзи на срам заради цялата тази история. Започнах да ровя като обезумяла в чантата си, но вътре имах само десет лири и смачкана пътна карта. Оставих десетте лири на масата, вероятно не стигаха дори и за чашата вино, но толкова имах.
— О, боже — въздъхна Виктория. — А аз толкова се надявах, че няма да направиш поредната сцена.
Престорих се, че не съм я чула.
— Приятен обяд! — пожелах й бодро. — Трябва да вървя — и се запрепъвах слепешком към изхода.
Но бях сигурна, че е видяла онази огромна издайническа сълза върху бузата ми.
Намерих банка и изтеглих от сметката си четиридесет лири. Останаха ми само осемдесет и седем лири и четиридесет пенса, а трябваше да дам на Оли за ток и газ. И за интернет връзката.
Щеше да е чудесно, ако можех демонстративно да скъсам договора за работа. Да заявя на Оли, че изобщо не ме е грижа за него и за благотворителните му жестове. За съжаление нямах кой знае какви други възможности.
Стоях навън в мразовития следобед. Нямаше да се върна обратно в апартамента. По-скоро бих си прегризала китките, отколкото да видя отново Виктория.
Измъкнах омачканата си карта за влака и тръгнах към гара „Черинг крос“. Отивах си у дома.
Четвърта глава
Когато се качих на влака, вече се чувствах много по-добре. Като начало си бях взела една от онези големи цилиндрични кутии със солено-кисел чипс „Прингълс“ и две кутии оранжада, а това можеше да разведри всекиго. Апетитът ми се беше върнал — бездруго не ме напускаше задълго. Дори и когато съм потисната. Много е трудно да мислиш колко си депресиран, докато гледаш как претоплят кифличката със сирене и доматен сос в една от онези малки фурнички в кафенето на гарата. Ммм!