Емили и Джордж си тръгнаха заедно на сутринта, слава богу. Мама ги изпрати с много сълзи, а Катрин и аз с безброй прегръдки. Татко потупа и двамата няколко пъти по гърбовете, което накара Джордж да се закашля измъчено. Емили настоя и двете да й станем шаферки.
— Нали няма да ме караш да облека някоя противна рокля, с която да приличам на сметанова торта? — притесних се аз.
— Моля те, Луси — Емили отметна елегантната си късо подстригана коса. — Говориш за мен. Сигурно и двете ще сте облечени с масленозелени костюми с панталон от „Клои“.
— Коя е Клои? — попитах аз. — Някоя от твоите приятелки ли?
Емили добродушно вдигна очи към небето и се качи при Джордж в ягуара, след което потеглиха по алеята сред много махане, сълзи и викове.
Мама направо щеше да си изплаче очите, макар да не разбирах защо, освен ако не я тормозеше мисълта, че ще трябва да търпи Джордж на коледния обяд на семейството през следващите трийсетина години. Но татко я прегърна и я поведе навътре в къщата.
— Е? — Катрин успя да ми се усмихне немощно. — Оставаме само двете.
— Така изглежда — съгласих се аз.
— Искам да знам какво става с теб — продължи тя. — Нещо важно е — проницателно добави. — Знам го.
— Откъде знаеш?
— Ноктите — посочи тя. — И макар да си я вързала назад, личи, че си направила нещо с косата си.
Протегна ръка и издърпа ластика от косата ми и виж ти… Новата ми руса, филирана под ъгъл, коса се разстла послушно по гърба ми, също като във фризьорския салон.
— Аха! Така си и мислех — присви очи Катрин. — Не можеш да ме заблудиш, Луси. Какво става?
Направихме си чай (ако нещо се случеше с майка ми, цената на чая на световния пазар щеше да се срине — в нашата къща се пиеше повече чай, отколкото в цяла Великобритания през осемнадесети век) и й разказах цялата тъжна история.
— Ммм — измърмори само Катрин, когато свърших. — Откровено казано, мисля, че е разумно да смениш имиджа си.
— Така ли?
— Скъпа, дори и в най-изключителни случаи тениските на „Мегадет“ не стават за носене в корпоративните офиси.
— „Металика“ — намусено възразих аз. — „Мегадет“ не струват.
— Разбираш какво имам предвид.
Кимнах.
— А и заплатата ми се струва добра — добави Катрин насърчително. — И бездруго се канех да си поговоря с теб за онова компютърно списание.
— Така ли?
— Като се има предвид колко ти плащаха, това си беше по-скоро хоби, отколкото работа.
Подритнах стола с туристическите си обувки и с нежелание се съгласих:
— Предполагам — не исках всички да са на едно мнение. „Луси трябва да продължи напред. Луси трябва порасне“. — Бях щастлива, знаеш ли — обадих се аз.
— Знам — Катрин ми се усмихна. — Но докога? Още колко време щеше да се радваш на такъв живот?
— Както и да е — казах си, че няма смисъл да се самосъжалявам. Трябваше да се изправя срещу реалността. Да се събудя и да тръгна напред. Все в този дух. С нетърпение очаквам новите предизвикателства, важно заявих аз. Нали така говореха професионалистите? — Все пак наистина ли е толкова трудно? Ще нося поли и обувки на висок ток.
— И няма да правиш обичайното за теб.
— И това също. Имам четири сестри. Нали съм ви виждала какво правите. Всъщност това е причината да съм тук — казах аз. — Трябва да взема назаем малко дрехи.
— За работа ли?
— Да. Имате купища такива неща, нали? Костюми с поли на тънко райе и всякакви подобни? — малко ми беше неясно.
Кати се засмя.
— Жените не носят костюми с тънко райе. А и повечето мъже също. Нито пък чадъри или бомбета на главите си.
— О!
— Така или иначе няма да се вмъкнеш в моите дрехи. Нито пък в тези на Емили.
— Защо не? Не съм дебела — засегнах се аз.
— Не, но имаш мускули. Бедрата ти са по-здрави. А и фигурата ти е с класическата форма на пясъчен часовник, докато двете с Ем сме като клечки.
Това определено беше вярно.
— Май трябва да вземеш някои от старите дрехи на Ан — притеснено каза Кати.
— Е, и какво лошо има в това?
Всичките ми сестри отговаряха на различен тип женски образ. Емили беше градски тип модерно момиче; Катрин беше красива с флоралните си мотиви; Лора — енергична и забързана по американски; а Ан… Ан беше земно момиче. Тя беше най-голямата, цели дванайсет години по-възрастна от мен, и никой не се изненада, когато се ожени на двайсет и пет и започна да ражда деца.