Спомних си какво ми каза Оли за онзи Тод.
— Мисля, че стилът на Ан е точно това, което търсят.
Ан харесваше роклите на „Лора Ашли“ и широки панделки за коса, както и комплекти от обици и колие с изкуствени перли; сега вече имаше истински. Носеше винаги обувки с равна подметка и почти никога не обуваше панталон. Типично провинциално момиче.
— Трябва да се опитаме да открием собствения ти стил — предложи с надежда Катрин. — Ще ти покажа някои списания. „Космо“, „Ел“, „Ин Стайл“, „Вог“…
Колебаех се.
— А и „Стайлиш“, което е най-модерното заглавие напоследък.
„Стайлиш“ беше списанието на Виктория. За мой огромен ужас Катрин бе измъкнала отнякъде последния му брой и го разлистваше.
— Трябва да си купиш следващия им брой — подхвърли ми тя. — Ще има обширен материал на тема „Какво означава женствеността“. Трябва да го погледнеш.
— О, благодаря — обърнах гръб на купчината списания. — Мисля просто да се кача горе и да преровя гардероба на Ан.
— Добре — прие Кати, — но веднага щом изкараш малко пари, гледай да си купиш нови дрехи. Тези тук са ужасни. Отпреди двайсет години са. Слушай, ако искаш, мога да ти купя някои неща. Защо не идем до Тънбридж Уелс и да обиколим магазините? На площад „Виктория“ има няколко добри магазина.
О, господи, не! Косата и ноктите ми бяха повече от достатъчни. Представих си ужасно досаден следобед с Кати, колкото и да я обичах. Щях да меря пола след пола и да умирам от скука.
— Всичко е наред. Сигурна съм, че ще ми свършат работа. Трябват ми само няколко рокли. А и не мога да взема пари от теб — прегърнах я. — Нали цялата работа е в това да порасна и да се науча да стоя на собствените си крака. Нали?
— Сигурно си права — съгласи се Катрин.
Татко се върна в кухнята.
— Мама вече се чувства много по-добре — съобщи ни той. — Смята да отиде до градинския център. Кой иска да я придружи?
— Ооо, аз ще ида — извика Катрин. — Искам да си купя цветя за новия апартамент.
— И аз! — опитах се да покажа малко ентусиазъм.
Купища растения в саксии, все едно. Харесвах цветята. В градината и стига да не се налага да правя нещо с тях.
— Ами добре, щом така искаш, скъпа — каза татко. — Но съм сигурен, че мама ще се оправи и само с Катрин. Мислех да ида долу до реката да ловя риба, но щом не си в настроение…
— О! Да, да! — подскочих от радост аз. Направо обожавах риболова. — В настроение съм. Имаш ли резервен чифт ботуши?
Татко ме изгледа така, все едно съм си изгубила ума.
— Твоите са си тук, скъпа. Нали не мислиш, че ще ги изхвърлим.
Натоварихме такъмите в багажника на колата и татко подкара към полето, което стигаше до реката. Седях си кротко и сияех. Харесвах да стоя край мама, разбира се, но двамата с татко имахме специална връзка. Обичах родителите си еднакво, но с него бяхме близки открай време, още откакто бях съвсем малка.
— Много се радвам за Емили — обадих се аз.
— Да — грейна татко. — Прекрасен човек е този Джордж. Идеален е за нея — погледна към мен. — Ами ти, съкровище? Кога ще дойде и твоят ред?
— О, не знам — засмях се аз. — Не съм романтична натура.
— Всички са романтични дълбоко в себе си — заяви татко. — Какво става с онзи шотландски момък? — попита той.
— Оли ли? — примигнах аз.
— Оливър. Точно така. Мислех, че вие двамата вече сте определили датата.
Татко паркира колата отстрани на пътя до калното поле и тръгнахме надолу към реката, нахлузили големи ботуши. Денят бе леко облачен — идеално време за риболов. Това по принцип бе представата ми за истинско блаженство. Насаме с татко, просто да си седим в приятно мълчание, да слушаме ромоленето на реката, да връзваме мухи на кордата и да се опитваме да примамим рибата. А и в Кент бе толкова красиво. Спокойно можех да оставя на другите Коста дел Сол и Швейцарските Алпи, стига да имам тези неравни влажни поля, гъсто обрасли с трева и със скупчени тук-там дървета, пресечени от поточета и зелени плетове.
Но днес, докато шляпах след татко, се чувствах само вцепенена.
— Между мен и Оли никога не е имало нищо, татко. Бяхме просто приятели.
— О, стига, скъпа — засмя се той. — Няма защо да пазиш тайната си от мен. Знам, че си влюбена до уши в него.
Всички ли мислеха така?
— Защо си решил, че е така?
— Ти непрекъснато говориш за него. Съвсем очевидно е — отвърна татко и разроши косата ми все едно съм петгодишна.
Усетих как гърлото ме стяга и се заех с пръта и кордата си.
— Не — сърдито се обадих аз, за да прикрия чувствата си. — Оли ми беше само добър приятел и никога не ме е харесвал в този смисъл.