— Добре, добре, успокой топката — каза той.
— Трябва да си взема душ. Чака ме важен ден.
— Чух. Както и цялата улица.
— Ти си направо глух — оплаках се аз. — Бездруго сигурно вече си подгизнал като жаба.
Той затвори вратата и след миг се появи, загърнат в кърпа, която не скриваше страхотните му бицепси. Извърнах поглед.
— Надявам се, че не съм събудила Виктория.
— О, няма я. Оставих я у тях. Трябва да се наспи добре, за да е красива в понеделник сутрин. Влизай вътре да се накиприш — очите му светеха закачливо. — Аз ще направя закуска.
— Добре — умилостивена, се съгласих аз. Оли правеше страхотна закуска.
Измих си косата, като не забравих да сложа балсам, после я напръсках с нещо от един скъп на вид флакон, който Виктория държеше в банята, и си измих зъбите. Проверих дали хоризонтът е чист и изтичах до стаята си, загърната в старата си кърпа — малко посивяла и с дупки, но какво от това? Нали все пак вършеше работа? Кърпите бяха, за да се изсушиш, нали? Не можех да разбера защо Виктория толкова се суетеше за това. Изсуших косата си със сешоара и я сресах с четката от „Мейсън-Пиърсън“, която Катрин ми беше дала. Не изглеждаше зле. Замислих се дали да се гримирам, но не разбирах нищо от грим. Страхувах се, че ще стана като Бриджит Джоунс и ще се окажа с оранжево лице и спирала, размазана по челото или нещо такова.
Добре, сега трябваше само да се облека като момиче.
Огледах избрания от мен тоалет. Определено ми се струваше подходящ. Не разбирах защо Катрин се притесняваше. Със сигурност изглеждаше женствен и официален. И консервативен. Дълга синя рокля на „Лора Ашли“ от осемдесетте с малка кадифена панделка отзад на талията, широка пола и дълги ръкави. Успях да се напъхам в нея и после се заех с чорапогащника. О, по дяволите, колко мразех тези неща. Пфу! Гадост! Наистина ли другите жени го носеха всеки ден? Доброволно? Мразех го като момиче, мразех го и сега. Едновременно ме стягаше и ме караше да усещам сърбеж. Мразех го. Искаше ми се да го дръпна с новите си нокти, така че да му пусна хиляди бримки. Но прехапах устни и се насилих да го преглътна. Налагаше се, нали? Нямаше смисъл да хленча.
Напъхах обутите си в чорапогащник крака в официалните обувки на Ан. Така! Липсваше ми само тупирана прическа и вероятно щях да заприличам на Нанси Рейгън.
Запътих се към кухнята, където Оли тъкмо слагаше чиниите на масата, и се завъртях да ме огледа.
— Е?
Очите му се разшириха и той изпръхтя така, че кафето бликна през носа му. Лицето ми помръкна.
— Какво ми има?
— О, нищо — внимателно отговори той. — Абсолютно нищо.
Явна лъжа. Опрях ръце на кръста си. Предизвиквах го с поглед да даде воля на потиснатия си смях.
— Чудесна е — каза той. — Почти колкото и плакатът с котенцето.
— О, по дяволите! — проплаках аз и седнах на мястото си. От чинията се носеше уханието на гъби, пържени домати и бекон. — Няма да се получи, Оли! Не мога да се справя.
— Разбира се, че можеш — сериозно каза той, седна отсреща и напълни с ароматно черно кафе голямата ми американска чаша, която си бях донесла от една екскурзия. На нея с големи черни букви пишеше: „Не закачайте този голям задник“. Сигурно трябваше да я сменя с малка чашка от костен порцелан с подходяща чинийка. — Яж си закуската. Вече не можеш да се откажеш.
Мрачно се заех с превъзходните гъби.
— Страхотна закуска, благодаря ти.
— Не казвай на Виктория. Тя иска да мина на нискокалорична диета. Да отслабна малко преди сватбата.
— Да отслабнеш ли? — зяпнах го аз. Оли нямаше и грам излишно тегло. — Но ти не си дебел.
— Е, тя смята, че трябва да сменя вида на тренировките си. По-малко вдигане на тежести и повече бягане. Казва, че мускулите вече не са на мода.
— Не са ли?
— Тя харесва Джони Деп — малко тъжно сподели той. — И Леонардо ди Каприо.
— Но той прилича на момиче.
— Това е модерно напоследък.
Не посмях да кажа нищо, например: „Виктория е тъпа анорексичка“. Само се намръщих.
— Ти не си експерт. Харесваш Арнолд Шварценегер — отбеляза Оли.
Свих рамене.
— Че кой не го харесва?
— Е, не всички го харесват — отвърна Оли. — Аз например не бих го погледнал втори път.
— Не си забавен, да знаеш — мрачно измърморих аз.
— Не — той помълча. — Тази рокля, от друга страна…
Ударих го.
— Слушай, нали е рокля? Дълга е. Тъмносиня. Подхожда на обувките ми. Не разкрива нищо. Оставила съм си косата пусната и съм обула чорапогащник. И обувки с нисък ток. Имам и маникюр — преглътнах огромна хапка от невероятно вкусния бекон и домат. — Какво повече искаш? Кръвта ми ли? — настоях да знам и посегнах за кафето си.