Отидох в кухнята и си направих чаша разтворимо кафе, като му добавих истинска сметана и три лъжички захар. Виктория не би го одобрила. Затова ми беше още по-вкусно. Тя не можеше да разбере как така се тъпча до пръсване с нездравословна храна и все пак поддържам тегло от петдесет и три килограма, макар да й бях обяснявала хиляди пъти. Обичах да спортувам. Играех футбол на малки вратички с момчетата почти всяка неделя, тичах всяка сутрин, дори и сега, през зимата. Февруари не бе най-приятният месец от годината, но тичането ме зареждаше с енергия. И ако нямаше никого наоколо, танцувах. Обичах да танцувам. Най-страхотното преживяване на света. Разбира се, знаех със сигурност, че изглеждам малко тъпо в тежките си обувки и размъкнати панталони, но какво от това. Никой не ме гледаше.
Изваждах дисковете си на ABBA и Мадона от тайното скривалище зад по-готините ми албуми — колекцията ми от хевиметъл от осемдесетте и рок от седемдесетте — и скачах из стаята като Тигър, приятеля на Мечо Пух.
Оли все казваше, че имам прекалено много енергия.
Той бе с няколко години по-голям от мен. Бяхме се срещнали на една екскурзия из Европа — от онези евтини пътувания, при които двама спите в тясна като килия стая, ходите навсякъде с автобус и обикаляте континента за две седмици — страхотно преживяване. Опитвах се да го правя всяка година, но обикновено не успявах да събера пари навреме. Но поне на всеки две години ходя, без да пропускам. Обичах да пътувам. Както и да е, той беше завършил Лондонския икономически колеж, а аз бях напуснала колежа „Дърам“. Там учех френски, но се отегчих. Много по-привлекателно ми се стори истинско пътуване до Франция, а после и до Германия, Италия, Испания и Португалия.
— Значи, когато се върнеш, ще се прехвърлиш в друга специалност, така ли? — попита ме той на втората вечер.
Оли бе шотландец, с руса коса като на викинг, малко лунички и с тяло, както му бях казала, на централен нападател. Каза ми, че не бил нападател, а крило. Значи играеше ръгби! Супер. Обожавах ръгби.
— Не — отметнах леко занемарената си руса коса с небрежен жест. — Няма да се връщам.
— Но защо? Полудя ли?
— Не съм. Технически погледнато. Просто не искам да се затварям на едно място — въздъхнах. — Представи си да седиш в някаква проклета учебна зала и да слушаш професорите цели три години. Стигаше ми училището.
— Не ти ли харесваше в училище?
Зяпнах го.
— Че на кого му харесва?
— На мен — кротко отвърна Оли. — Както и да е, едва ли си се представила толкова зле, щом са те приели в „Дърам“, нали?
— О, не съм глупава — бързо го уверих аз.
— Сигурен съм.
— И трябваше да се съобразявам с мама и татко. Те искаха да уча, да се представя добре на финалните изпити.
— Близки ли сте?
Усмихнах се.
— О, да. Много.
Имах най-добрите родители на света. И най-прекрасните сестри.
— А няма ли да ги разочароваш, като напуснеш колежа? — безпогрешно определи единствения ми проблем той.
— О! — тържествуващо отвърнах аз. — Няма да им казвам. Или поне не съвсем. Разбираш, ли — гордо продължих аз, — вече съм си намерила работа.
— Така ли?
— О, да. Страхотна работа. Ще им кажа, че са дошли да ме вземат направо от колежа — небрежно махнах с ръка. — Развиваща се сфера, великолепни перспективи… нали разбираш. Така няма да се притесняват за мен.
Оли изглеждаше озадачен.
— Но ти си само на…
— Двайсет.
— И още не си завършила. Каква е тази сфера? Право? Преводач за Европейския съюз? Знам, че не може да е банково дело, след като си учила френски.
— Хм, не — отвърнах аз. — Нищо подобно — намръщих се. — Работата е наистина хубава.
— Да чуем тогава — подкани ме той.
— Рецензент — гордо заявих аз.
— Кино рецензент? Литературен рецензент? Театрален критик?
— Рецензент на игри. Компютърни игри.
Оли примигна.
— Какъв?
— На компютърни игри — повторих аз, малко разстроена. — „Куейк“. „Дуум“. Знаеш за какво говоря.
Лицето му просветна.
— О, като „Донки Конг“ ли?
— „Донки Конг“ — с пренебрежение подхвърлих аз. — Да, ако бяхме хиляда деветстотин осемдесет и трета.
— Съжалявам. Никога не съм си падал по компютърните игри — скромно отвърна той.
— Е, няма нищо. Хората са различни — уверих го аз. — Както и да е, аз ги обожавам и изпратих няколко свои рецензии. Останали са много впечатлени, особено защото съм момиче.
— Момичетата не играят ли компютърни игри?
— Не толкова, колкото може да се очаква. Не знам защо — никоя от по-големите ми сестри никога не се бе доближавала до компютърна зала за игри. — Тъкмо има повече работа за мен — весело добавих аз.