— Права си — Оли се постара да запази сериозно изражение. — Това е чудесно начало. Убеден съм, че много скоро ще се научиш да се справяш.
Какво искаше да каже?
— Само помни, че не бива да ругаеш. Както и да правиш останалото.
— Добре — съгласих се.
— Няма ли да се гримираш?
Поклатих глава.
— Не се чувствам достатъчно уверена с грима засега.
— Прекалено много нови неща ти се струпаха — мъдро се съгласи Оли. — Мога да помоля Виктория да ти даде няколко съвета.
— О, не, няма нужда — побързах да откажа аз. — Не искам да й досаждам.
— За нея ще бъде удоволствие. Тя те харесва.
Да бе!
— И аз имам нещо предвид — казах. — Трябва да… да си изградя собствен стил. Ще се заема с това утре.
Оли не изглеждаше особено убеден, затова му обещах да си сложа поне малко коректор и фондьотен.
— Може би е добра идея — съгласи се накрая той. — Сега изглеждаш така, сякаш не си се наспала добре.
Много окуражително от негова страна.
— Всичко ще бъде наред — добави той, забелязвайки изражението ми. — Просто си напомняй, че това е едно ново приключение!
През отворената врата на стаята ми можех да видя компютъра, тих и безжизнен. В Австралия моят падуански ученик Кса-Ту сигурно вече бе платил няколко хиляди кредита на Междугалактическата пътническа агенция и сега часове наред щеше да се забавлява с играта.
Въздъхнах завистливо.
— И гледай да идеш по-рано — сериозно ме посъветва Оли. — Първите впечатления са най-важни.
Имаше право, разбира се. Можех да се справя. Отидох до спирката на метрото и се качих на линията до „Нотинг хил гейт“. Бях разучила подробно картата и уверено тръгнах по улица „Маршъм“.
Или поне се опитвах да вървя уверено. Всъщност на няколко пъти се препънах. Обувките ми се струваха странни. Човек не можеше да тича с тях. Имаха заострени върхове. Стъпалата ми бяха притиснати и все се спъвах, така че доста хора се обръщаха след мен.
Погледнах надолу и забелязах голямо бяло охлузване точно на върха на лявата обувка. По дяволите! Дали това щеше да съсипе първото впечатление? Мислено си отбелязах да се постарая да го прикрия някак. Роклята беше доста дълга. Може би ако внимавах повече…
Във витрините на скъпите на вид магазини забелязах, че лицето ми е почервеняло и съм се запъхтяла. Не биваше. Нали се опитвах да създам впечатление за „английска роза“. Затова влязох в едно магазинче за вестници и списания и си купих списание „Вог“. Това щеше да ги впечатли, нали? „Вог“. Взех си и бисквити със сирене, но те очевидно трябваше да остана скрити. В старата синя чанта на Ан имаше достатъчно място; всъщност мисля, че при добро желание и повече старание можех да скрия цял лековъоръжен полк вътре.
Така беше по-добре. „Трябва да съм спокойна и уверена“, казах си. Щях да пристигна цялата облечена консервативно синьо, с подхождащи по цвят обувки и чанта, оправени нокти и коса и понесла брой на „Вог“.
Щях да ги впечатля!
Стигнах. Маршъм Стрийт. О, наоколо беше красиво; прекрасни къщи в пастелни цветове и черешови дръвчета, нацъфтели в разкошно бяло и розово. Всичко изглеждаше чисто и изключително скъпо. Настроението ми леко се повиши; щеше да е по-приятно да идвам на работа тук, отколкото всяка сутрин да минава край онзи мизерен шивашки цех в „Оувъл“, нали?
Открих номер седем. Щастливо число. Оли ми беше казал да гледам внимателно, иначе може и да го пропусна. И наистина, на пръв поглед това беше поредната красива къща, боядисана в пастелнозелено и с цветни сандъчета на первазите. Но после забелязах дискретната месингова табела „Мейл акомодейшънс“, а под името на фирмата пишеше „Живот в лукс“.
Тук беше. Погледнах си часовника. Едва осем и четиридесет и пет. Изпънах рамене и влязох през входната врата.
Сивият килим под краката ми беше изключително мек и когато влязох, звънна малка златна камбанка като в старите книжарници. Само че вместо книги, по стените имаше окачени акварелни пейзажи. Видях огромен мек диван и няколко фотьойла с много дебели възглавнички и тапицирани с кретон, ниска дъбова масичка, върху която бяха подредени броеве на „Кънтри лайф“ и „Икономист“, а срещу приемната — няколко старинни бюра. Модерните компютри жужаха тихичко и зад тях седяха три жени и един мъж.
Мъжът беше млад и спретнат на вид, с тъжни кафяви очи и гъсти мигли. Реших, че жените са някъде около трийсетте.
Вече не се чувствах толкова добре облечена. Като гледах тези жени! Дрехите и аксесоарите им не просто си подхождаха по цвят. Едната наистина имаше лента за коса като на Алиса в Страната на чудесата, но всичко по тях изглеждаше… изискано. Много по-елегантно от моя тоалет. Носеха дискретни бижута и поли от туид. Дали бяха от „Шанел“? Май „Шанел“ имаха такива в колекцията си. И огромни перли. Истински. Дощя ми се да не бях си слагала старите изкуствени перли на Ан. Всички бяха със затворени обувки с равна подметка и копринени блузи. И напълно гримирани. Никоя не беше с пусната свободно коса, всички ги бяха вдигнали високо. Едната имаше френска плитка, другата — елегантен кок, а третата — сложна прическа, прихваната с диамантена шнола.