Фосбърт-Смайт отстъпи леко встрани, скръстил ръце пред гърдите си, и зачака да напусна сградата. Свели глави, трите идеални женички продължаваха да тракат по клавиатурите си, сякаш не ме забелязваха, макар да бях убедена, че редят пасианси. За тях аз бях срамна гледка, следователно — невидима, също като някой гръмогласен пияница във вечерния автобус.
Грабнах броя на „Вог“ — защо пък да остава за тях? — и вдигнах високо брадичка, после внимателно преметнах през рамо старата си кожена чанта и внимателно заобиколих опасната ниска масичка.
Камбанката над вратата се обади отново и влезе висок мъж, този път — от бялата раса. Наближаваше четиридесетте и — нямаше как да пропусна това — изглеждаше изумително. Имаше класическите черти на кинозвезда: прав нос, високи скули, надменни шоколадово кафяви очи с гъсти тъмни мигли и тъмна, късо подстригана коса, сексапилно прошарена с бели кичури. Костюмът му изглеждаше шит по поръчка, беше с тъмни обувки и носеше огромен „Ролекс“. Не можах да се сдържа и въздъхнах шумно.
Мъжът-мечта ме погледна леко развеселен. Разбрах, че често му се случва да реагират така при вида му.
— Добро утро, сър — угоднически поздрави Фосбърт-Смайт.
— Здравейте — мъжът имаше плътен глас с американски акцент.
Това сигурно е той, помислих си отчаяно аз. Тод Мейл. Как изобщо си бях въобразила, че някога мога да работя за човек като него? Той изобщо не беше от моята класа. Беше прекалено красив и преуспял. Приличаше на водещите от новините в големите американски телевизии, а не на човек, когото можеш да срещнеш на живо в Лондон. Притесняваше ме. Макар че и без това вече бях ужасно смутена.
Мейл се поклони на клиента си и заприказва гладко на японски. Клиентът, след като отново се поклони — нищо чудно, че всички японци бяха с такива стегнати кореми, при цялото това навеждане — се засмя и му отговори нещо, кимвайки към мен.
Мейл повдигна едната си вежда.
— О, имахме лек инцидент — обади се Фосбърт-Смайт. — Но вече обясних на младата дама, че не отговаря на високите стандарти на „Мейл акомодейшънс“, и тя тъкмо си тръгва. Погрижил съм се за всичко — бързо добави той. Явно отчаяно се мъчеше да убеди Мейл, че не е изгубил контрол над ситуацията.
Отворих уста, но оттам излезе само отчаяно скимтене. Опитах се да го замаскирам с покашляне.
— Да, съжалявам, господин Мейл — казах аз. — Стана случайно. Моля ви, не се сърдете на Оливър Маклауд. Сега си тръгвам, довиждане.
— Не бързайте толкова — каза Мейл. — Вие сте госпожица Евънс, нали?
— Да. Луси Евънс.
— Кабинетът ми е ето там. Влезте вътре и седнете, а аз ще дойда след минутка.
— Но… — възмутено започна Фосбърт-Смайт.
Тод Мейл се обърна спокойно към него.
— Да, Джеймс?
Фосбърт-Смайт преглътна.
— Няма нищо, сър. Съвсем нищо.
Поколебах се само за миг, след което се скрих в кабинета. Този път успях да се задържа на крака.
Стаята изглеждаше много хубава, нещо средно между библиотека и офис. Имаше махагоново бюро с компютър, но стените бяха покрити с етажерки, отрупани с томове в кожени подвързии, а там, където нямаше от разкошните стари книги, се виждаха скъпи тапети. Фотьойлите тук бяха тапицирани с бургундскочервена кожа и имаше няколко малки марокански масички, покрити със седеф. Едната от стените представляваше огромни стъклени плъзгащи се врати, които водеха към очарователна малка градинка, грейнала от цветовете на лалета и нарциси; имаше дори и мъничка, идеално поддържана зелена морава, както и каменна стена, по която пълзяха най-различни растения. Диви рози и глицинии, предположих аз. Бях сигурна, че Мейл е поръчал да я направят така, че да цъфти през цялата година.
Всичко беше прекрасно и въпреки притеснението си, усетих как кръвното ми налягане се нормализира. През вратата чувах Мейл и клиентът да си говорят приглушено на японски. И нищо друго; онези надменни жени и Фосбърт-Смайт явно се бяха върнали към задълженията си, сякаш нищо не се е случило. Унижението ми полека се утаяваше.
След пет минути Мейл се появи.
— Извинете, че ви накарах да чакате — каза той и затвори вратата. — Не, няма нужда да ставате.
— Безкрайно съжалявам, че се спънах — побързах да кажа аз. — Няма да се повтори. Имам предвид, ако решите да ме назначите на работа.
— Хей! — той ми намигна и се усмихна обиграно. — Забравете го. Аз вече забравих. Искате ли кафе?
— С удоволствие.
Той натисна едно копче на телефона си.
— Джеймс, би ли дошъл, ако обичаш?
Вратата се отвори.
— Да, господин Мейл?
— Госпожица Евънс иска кафе. Как го предпочитате, госпожице Евънс?
Фосбърт-Смайт изглеждаше така, сякаш току-що е захапал лимон. Успя да разтегне устата си в усмивка, но очите му ме гледаха гневно. Почувствах се едновременно тържествуваща и ужасена.