Дизайнери ли? И с какви пари?
— Никакъв проблем — заявих аз.
— Произношението ви е много шик. Чудесно е да имаме още някой с английски акцент сред нас, американците. Вие ще сте като Джеймс в женски вариант.
Наистина ли?
— Но трябва да приглушите малко английската си ексцентричност — продължи той. Махна с ръка към роклята и обувките. — Занапред ще трябва да използвате грим. И парфюм.
— Парфюм ли?
— „Шанел“ става — успокои ме Мейл. — И бъдете в офиса точно в осем сутринта. Не забравяйте, външността отразява вътрешното ви аз. Трябва да мислите за скромността, красотата и очарованието. За принцеса Даяна. Възхищавахте ли се на принцеса Даяна?
— О, да. Тя беше моят идол по отношение на стила — отвърнах аз.
— Отлично. Значи няма да имаме проблеми — заяви той. — Добре дошли в отбора, госпожице Евънс.
— Моля ви, наричайте ме Луси.
Той наведе леко глава.
— Луси. А ти можеш да се обръщаш към мен с „господин Мейл“ или „сър“.
Мейл отново ми намигна. Но не бях сигурна дали се шегува, затова почтително казах:
— Благодаря ви, сър.
— Добро момиче — самодоволно се ухили той. — Погрижи се за външния си вид и ще се видим утре.
Излязох навън възможно най-бързо, стараейки се да не забелязвам сърдития поглед на Фосбърт-Смайт, и тръгнах да се прибирам. Мислите ми препускаха бясно. Повечето бяха свързани с това колко поразително красив е Тод Мейл. Направо не ми се вярваше. Получих работата, макар отначало да бях оплескала малко нещата. Но можех да не го спомена, когато разказвам на Оли как е минало всичко.
Нямаше да се налага да се прибирам в Кент при родителите си. Нито пък да слушам как Досадната Виктория злорадства.
Но тържеството ми не трая дълго. Спомних си всичко, което Тод Мейл бе казал. Леко се паникьосах. Очевидно външният ми вид не бе това, което се очакваше. Не бях стигнала до висотата на женствеността, където се намираха Виктория и жените в офиса на фирмата. Навярно Катрин имаше право, че дрехите на Ан са остарели. Но какво да направя?
„Спокойно, Луси — казах си сама. — Това е задача, също като при компютърните игри. А ти си добра в тях“. Винаги се справях с логическите задачи за рекордно кратко време. Защо да не го направя и сега?
Взех метрото; в апартамента щях да съм на сигурно място, понеже Оли и Виктория бяха на работа, където изкарваха купища пари. Трябваше само да помисля малко. Знаех, че ще измисля нещо. Вече бях получила проклетата работа и нямах намерение да я загубя заради неподходящи дрехи.
Веднага щом затворих вратата зад гърба си и си направих чаша чай, взех чист бял лист от принтера си. Намерих химикалка в стаята на Оли — той нямаше да се сърди — и написах най-отгоре с големи сини букви: „Проблемите на Луси“.
После разделих с дебела черта листа на две половини и написах „проблем“ от лявата страна и „решение“ от дясната.
Винаги правех така. Веднъж Виктория ме бе видяла и много се смя на това.
— Проблем — решение? — подигравателно повтори тя. — Какво е това, Луси, пак ли компютърен жаргон?
— Ако напишеш на лист проблемите си, става по-лесно да откриеш отговорите — обясних й аз. — Малко прилича на това да дадеш съвет на приятел, само че в случая ти самият си този приятел. Лесно е да намираме решение на чуждите проблеми, нали? А за себе си ни е трудно.
— Добре, Луси — отвърна тя и се засмя звънко, за да я чуе Оли, — само не се мъчи да решаваш моите проблеми. Нали, скъпа?
Пфу! Като си спомних за това, стиснах зъби. Нямаше да мисля за нея. А за Тод Мейл. И как да изглеждам по-професионално. Нямаше да е толкова трудно да върша разни женски неща, например да нося чорапогащник и обувки на висок ток, ако беше в името на добра кауза — да получавам тлъсти чекове, да порасна и прочие… И да накарам Оли да ме уважава.
Добре. Беше време да започвам. В колоната на проблемите написах:
1. Не знам точно какво иска Тод по отношение на външния ми вид. Не мога да помоля Виктория за помощ.
2. Не знам как да се гримирам.
3. Нямам никакви пари за Катрин Уокър, парфюм „Шанел“.
После с надежда погледнах към колонката с решенията. Не се случи нищо. Отпих от чая. Пак нищо.
О, по дяволите! Май нямаше да се окаже толкова лесно, колкото си мислех.
Огледах се наоколо, за да почерпя вдъхновение, и погледът ми попадна на омачкания брой на „Вог“.
Разбира се! Ето го отговора. Виктория можеше да си гледа работата. Човек трябваше да познава врага си. Женски списания. Това ми трябваше. Може би не точно „Вог“, понеже те бяха известни с ексцентричните си фотосесии на дрехи, които всъщност никой не купуваше. Но можех да прегледам рекламите. А имаше и други списания.