Изтичах набързо до магазинчето за вестници и си набавих най-необходимото. „Хийт“, „Мари Клер“, „Кампъни“, „Ел“ и „Ин Стайл“. Ръката ми потрепна над „Стайлиш“, но не посегнах към него. Просто защото не можех да понасям Виктория. Дали това не бе детинско поведение?
Е, какво пък. Толкова по-зле. Замъкнах всичко вкъщи, списанията бяха тежки, пълни с рекламни листовки. Седнах на дивана и се заех да ги проучвам. Всъщност се оказаха много полезно четиво. В „Мари Клер“ имаше статия на тема „Как да изглеждаш добре, независимо от фигурата си“. „Ел“ описваше какъв е подходящият стил за всяка възраст — от снимките ми стана ясно, че макар да бях на двайсет и четири, Тод искаше да се обличам като жена на трийсет и пет. В „Кампъни“ бяха описали „Най-добрите чанти и обувки за по-малко от четиридесет лири“, слава богу! А в „Хийт“ и „Ин Стайл“ имаше много снимки на знаменитости, които изглеждаха прекрасно в подобни тоалети.
Действах много делово. Най-напред си направих списък какво да купя. Очевидно се нуждаех от нещо, наречено „основен гардероб“. Независимо от скромното си име обаче, за съжаление това не бе нещо дребно, което можеш да напъхаш в куфар и после да заровиш в градината, за да не се налага повече да обличаш проклетите неудобни дрехи. Ставаше дума за сбор от дрехи, които можеш да комбинираш и разменяш, и да изглежда, че притежаваш повече тоалети, отколкото имаш в действителност.
Седмицата имаше пет дни. А очевидно панталоните не бяха допустими в „Мейл акомодейшънс“, освен ако не си мъж.
Значи ми трябваха:
Четири поли (бежова, тъмносиня, на цветя и черна) с дължина до коляното. С форма на лале, което означаваше да не се разкрояват на ширина.
Една рокля. С флорални мотиви.
Два чифта обувки с ниски токчета (черни и тъмносини).
Пет ризи. Две бежови, две тъмносини, една на цветя. Бележка, за да не забравя: всички флорални мотиви да имат по нещо синьо.
Една бежова кожена чанта.
Три къси жилетки: бежова, тъмносиня, черна.
И едно тъмносиньо сако.
Плюс малко флаконче парфюм „Шанел“.
Това май бе абсолютният минимум. Но ми се струваха прекалено много на брой неща. Значи трябваше да намеря най-евтините магазини, от които да си купя всичко. За щастие женските списания ми помогнаха и в това отношение — имаше страхотни статии, озаглавени „Пазарувай до насита, вместо да крадеш“, в които показваха някакво марково червило, което струваше четиридесет лири, а после друго, с абсолютно същия цвят, но с марката на „Мейбълийн“, което струваше две лири и петдесет пенса. Избрах си няколко евтини, но добре изглеждащи тоалета. Откровено казано, чакаше ме голямо обикаляне, трябваше да ида къде ли не — в „Уеърхаус“, „Топ шоп“, „Зара“… Но след като приключех с обиколката, щях да разполагам с основен гардероб, а да съм похарчила само около триста лири. Надявах се, че от банката ще ми позволят да надвиша малко кредита си.
Замислих се. Май можех да намеря всичко на Оксфорд Стрийт. Или поне някъде наоколо. Бях сигурна, че съм виждала такива магазини, отивайки на концерт в „Астория“.
Щеше да е убийствено скучно занимание. Пазаруване. Мразех да пазарувам. Освен когато ставаше дума за компютърни игри. От друга страна, трябваше да го направя.
Свалих роклята и чорапогащника, слава богу, и нахлузих отново джинсите и туристическите си обувки. После въздъхнах, грабнах чантата си и се запътих към вратата.
Шеста глава
Ще ми се да можех да кажа, че не се оказа толкова зле. Че веднага щом влязох в „Зара“, съм останала запленена от всички разкошни тоалети и съм преоткрила скритата в мен Бритни Спиърс.
Нищо подобно. Всичко ми изглеждаше еднакво — скучни поли и рокли, които висяха на закачалки. Човек изобщо не знаеше как ще му стоят, докато не ги облече, а после можеше да се окаже, че не му харесват. Тогава трябваше да излезе и пак да се нареди на безкрайната опашка и да чака с куп четиринайсетгодишни девойки, докато отново се добере до пробната.
Повтарях си, че е част от работата. Носех със себе си снимките на нещата, които исках, бях ги откъснала от списанията и ги бях натъпкала в чантата си. Така че не си губех времето да ги търся в различните магазини — все пак една бежова пола изглеждаше като всяка друга, нали? Намирах някоя от продавачките, която обикновено разговаряше с колежките си и се цупеше, че търсят помощта й. Но аз измъквах подходящата снимка и питах къде е дрехата.
Едно от момичетата в „Уестън“, най-нашумялата и търсена в момента модна верига магазини, както ме уверяваха от „Ел“, дори ми отказа.