Добре. Бях си купила естествени нюанси. Значи трябваше да се хващам на работа.
Лосион от „Ойл ъв олей“. Това беше евтино. Коректор. Вече знаех как да се справя и с това. Основа за грим номер седем, естествен цвят за блондинки.
Усещането беше малко странно. Намазах нещо, което подозрително приличаше на кафява боя, по цялото си лице. Но продължих. В списанието пишеше да „нанеса“. Което означаваше да го втрия с върховете на пръстите си…
Добре.
Не изглеждаше толкова зле. Не беше като кафява боя. След това бронзант, който се използваше като руж, знаех как да се оправя и с това.
Леко нанесох и от водоустойчивата спирала.
Сложих и малко от сенките с естествен цвят на клепачите си, а после и малко блясък върху устните си, защото трябваше да се подчертава само едното. Очите или устните. Което ме устройваше идеално.
Предпазливо погледнах пак в огледалото. А после бавно се усмихнах.
Е, какво пък. Честно казано, не мислех, че изглеждам по-красива. Но изглеждах някак по-гладка. По-завършена. С маникюра и прическата, подходящите дрехи и грима. Предчувствах, че ще бъде голямо главоболие да измия всичко от лицето си, трябваше да съм безкрайно внимателна иначе щяха да ми излязат пъпки. Но хубавото бе, че вече не изглеждах като Луси Евънс. Сега приличах на друг човек. Например на Джейд, Бъфи или Мелиса.
А това беше идеално, нали? Явно, че с Луси Евънс не се получаваше както трябва. Щом истинското ми аз не можеше да успее, вероятно измисленият ми образ щеше да се справи малко по-добре. Представих си как се появявам с плавна стъпка в офиса — щях да се упражнявам с тези високи токчета, докато овладея походката, никакво препъване повече. „О, здравей, Джеймс — щях да поздравя аз с гърлен глас като Лиз Хърли. — Колко се радвам да те видя“. А той щеше да се загледа с копнеж в красивия ми нов тоалет. Но щеше да е прекалено късно, защото вече си бе провалил шанса, като се бе държал гадно с мен! А после щеше да пристигне Тод. „О, Луси — щеше да каже той, — изглеждаш толкова делова. Може би трябва да те повиша. Сияеш като…“
Като какво?
„Като английска роза — продължи въображаемият Тод. — Определено постъпих правилно, като те взех на работа. Имаш голямо бъдеще в този бизнес…“
— Ехоо! — извика глезено Виктория. — Скъпи, тук ли си?
Видението ми се стопи и в стаята на Оли влезе Виктория, потропваща отсечено с токчетата на сандалите си.
— Луси! — хладно възкликна тя. — Оли тук ли е?
Поклатих глава.
— Какво правиш в стаята му без негово разрешение? — строго попита тя. — Тършуваш, така ли? Ровиш в нещата му? Стига, Луси — Виктория въздъхна театрално. — Не очаквах подобно нещо, дори и от теб.
— Просто използвам огледалото! — прехапах устни, за да не й се развикам. — Аз нямам, забрави ли?
— И какво му има на онова в банята?
— Трябваше ми огледало в цял ръст. Купих си нови дрехи. А и Оли няма нищо против да използвам неговото огледало.
— Ти ли си купи нови дрехи? О, как ли пък не! — не повярва тя.
— Купих си. За работа са — оправдах се аз.
— Дай да ги видя — настоя Виктория. Решително закрачи към стаята ми, за което явно не й бе нужно разрешение, и се огледа наоколо. — Тук няма нищо.
Разтворих широко вратата на гардероба, за да види новите ми покупки.
— Боже мой! — провлече Виктория. — Кой би помислил, че наистина ще окачиш нещо тук. Е, да видим.
Тя енергично извади всяка дреха на закачалката й, после отново я прибра в гардероба. Нямаше как да не се почувствам леко нервна. Все пак тя беше експертът в тази област.
— Предполагам, че някой ги е избрал вместо теб, нали? — попита тя. — Приятелка? Някоя от сестрите ти?
Поклатих глава.
— Наела си личен консултант? С какво му плати?
— Сама ги избрах. Експериментирах и подбирах подходящи комбинации. Както пише в списанията.
— А кой ти направи грима? — сопна се Виктория. — Да не са правили безплатна демонстрация на някой щанд?