— И какво е това списание?
— „РС геймс юнивърс“.
— Изобщо не съм го чувал.
— Е, това е съвсем логично.
— Наистина.
Ако трябваше да съм честна, и аз не го четях. Не беше от големите издания. Но какво пък? Всеки трябваше да започне отнякъде.
— Това е работа мечта за мен — уверих го аз. — Представяш ли си? Другите стават счетоводители и брокери на недвижими имоти. Или адвокати. А на мен ще ми плащат, за да седя и да си играя на компютърни игри! И ще получавам всички игри безплатно.
— Звучи добре.
— А ти с какво се занимаваш? — попитах аз, почувствала се леко гузна. Оли едва ли имаше такава прекрасна работа като рецензент на игри, която да го чака у дома, нали?
— Ще стана адвокат.
— О! — изчервих се. — Много съжалявам.
— Не се притеснявай — намигна ми той. — Всъщност много искам да стана адвокат.
— Значи е чудесно — не бях много убедена аз.
После с него започнахме да се разбираме прекрасно. Както казах, обожавах ръгби, всички видове ръгби. Оли беше смаян. Никога по-рано не си бе говорил за „Бритиш лайънс“ с някоя жена. И макар че ми се струваше малко странен, след като не харесваше компютърни игри и искаше да прекара живота си приведен над юридически сборници, все пак смятах, че е страхотен. Дружелюбен и широко скроен. При това с много привлекателна външност.
Още преди края на екскурзията той ми предложи стая в апартамента си при много изгоден наем. Триста лири на месец. А жилището бе много прилично, в малка самостоятелна къща, макар че щях да съм щастлива да живея с него и в най-забутания квартал. Да си намериш свестен съквартирант е много важно. Как да се радваш на живота, ако се налага да го делиш с някой нещастник, който настоява да направите график за чистенето?
Много мило от негова страна, понеже моята работа мечта си имаше един недостатък. Всъщност не бе особено високоплатена. Вече от четири години работех в списанието, името ми бе изписано под заглавието му, имах си титла: „отговорен редактор“. Звучеше много солидно, нали? Имах си дори и визитки. „Луси Евънс, отговорен редактор, «РС геймс юнивърс»“. Беше страхотно, показах ги на татко и той толкова се гордееше с мен.
Но пък заплатата… бихте могли да я наречете „джобни пари“, но нямаше да е справедливо спрямо джобните. Да го кажем така: четири години давах най-доброто от себе си и в момента изкарвах дванайсет хиляди лири на година.
Отпих глътка от сладкото си кафе. Затова ли бях потисната? Че не мога да си позволя да ходя в ресторанти с вилици и ножове?
Потреперих и тръснах глава, за да прочистя мислите си. Едва ли, в крайна сметка парите никога не бяха ме притеснявали досега. Имаше и по-важни неща в живота от тях, нали? Благодарение на Оли живеех в чудесен апартамент. И излизахме да хапнем спагети в някой ресторант поне веднъж месечно. Пък и можех да готвя когато искам, просто обикновено нямах желание за това. Сандвичите бяха евтини и бяха любимото ми ядене. Тичането не ми струваше нищо, всичките си дискове купувах на старо. Игрите ми бяха безплатни, както и компютърът, всъщност всяка година ми даваха нов, за да съм в крак с последните разработки на „Майкрософт“.
Живеех си много добре. Имах си и касичка, в която спестявах за евтините обиколки из Европа. За какво друго да харча? За храна и пиене вероятно. Получавах нов чифт кубинки веднъж в годината, а имах и един чифт обувки с нисък ток, които никога не обувах и които отлежаваха в дъното на гардероба ми. Дрехите не ме вълнуваха. Фигурата ми не се бе променила от колежа и повечето ми дрехи бяха от онова време. Удобни. Все пак един рецензент на компютърни игри нямаше нужда от сако и вратовръзка, както напомнях на Виктория, когато тя погледнеше в стаята ми и започнеше да ми се присмива. И тогава разбрах.
Виктория. Досадната Виктория. Заради нея се чувствах потисната. Защо Оли я харесваше толкова много? Тя бе ужасна. Идваше в хубавия ни апартамент и разваляше всичко с оплакванията си: как си подреждам стаята, че си пазя колекцията от стари броеве на списание „Керанг!“…
Миналия месец предложи да ми „помогне“.
— Стига, Луси — подхвана тя с онази бляскава усмивка, която не мога да понасям. Обзалагам се, че е била лидер на момичешкия клуб и е припявала с цяло гърло любимата им песничка. — Не можеш да продължаваш така. Нали, Оли?
— Как? — попитах аз възмутено.
— Така — Виктория махна презрително към стаята ми с перфектния си маникюр. — Направо е нелепо.
— На мен ми харесва — уверих я аз, надявайки се тонът ми да е бил достатъчно твърд.
— О, така ли? — тя се засмя с онзи неин пренебрежителен смях. — Харесват ти тези филмови плакати?