Виктория се усмихна насила.
Менюто не се оказа чак толкова лошо, колкото се опасявах, поръчах си мини пица само за мен. Вярно, беше с „козе сирене и сушени на слънце домати“, явно не предлагаха „Пеперони“ или с наденичка. Но умирах от глад, така че и това ставаше. Оли си поръча равиоли с раци.
— Сигурен ли си, че искаш това, скъпи? — тихичко подхвърли Виктория. — Всички тези сложни въглехидрати? Имат риба на скара и можем да я поръчаме без гарнитурата. Нали ми обеща да започнеш диетата на Аткинс.
— Да, но съм гладен — обясни Оли съвсем спокойно.
Виктория сякаш се канеше да каже още нещо, но после погледна към мен и би отбой. Реших, че това е едно от кардиналните й правила — „Никога не критикувай мъжа си пред друга жена“. Усмихнах й се мило.
— Искаш ли да си разделим един ордьовър, Ол? — попитах аз. — Предлагат пикантни панирани калмари. Обзалагам се, че са много вкусни.
— Оли не яде тесто — веднага се намеси Виктория.
— Един път няма да му навреди, нали? — подхвърлих невинно. — Все пак празнуваме.
— Така е. Защо не? — с благодарност прие Оли.
— Ще поръчам две порции, за по-сигурно — казах. — А също и от пържения дроб и бекон. И може би само мъничко от италианските хлебчета със специален сос за топене.
— Прекрасно — заяви Оли, чиято уста вече бе пълна със слюнка.
На Виктория й идваше да ме убие на място. Устоях на изкушението да й намигна.
— Е, разкажи ми за новата си работа — подкани ме Оли, веднага щом дадохме поръчката си.
— Нали току-що ме наеха — отвърнах скромно. — Няма много за разказване.
— Хубав ли е офисът? — попита той.
— Много. Явно има доста пари в този бизнес.
— Има. Тод спечели цяло състояние. Не че има нужда, тъй като семейството му е богато.
— Така ли? — заинтригувано възкликнах аз. — Какво знаеш за него?
— Защо? — проницателно попита Оли. — Харесваш ли го?
— Не — почервенях цяла. Вярно беше, че го смятах за много красив. Определено. Но в него просто имаше нещо прекалено идеално.
— Разбира се, че го харесваш, всички момичета си падат по него — Оли се обърна към Виктория и се опита да я включи в разговора. Тя седеше на ръба на стола си, отпиваше от минералната си вода — не газирана, защото „мехурчетата са равни на подуване“, както ме бе информирала един ден — и изглеждаше безкрайно отегчена. — Тод Мейл е новият шеф на Луси.
— Колко интересно — равнодушно произнесе тя.
— Освен това е един от най-търсените ергени в Лондон. Дойде тук от Щатите, след като скъса с годеницата си. Лилиан Астър, богата наследница.
— Знам коя е Лили Астър — призна Виктория, която вече изглеждаше малко по-заинтригувана.
— Тод е от подобно потекло — осведоми ме Оли. — Нали се сещаш, наричат ги „Бостънски брамини“. Всички онези семейства Лоуъл, Кабът и останалите. Надменни типове, ходят в кънтри клубове и прочие.
— Щом е излизал с Лилиан Астър, много се съмнявам, че ще си допаднат с Луси — усмихна се Виктория. — Не се обиждай, скъпа Луси. Лили Астър е една от звездите на висшето общество в Ню Йорк — обясни ми тя. — Винаги с изряден външен вид, никога не казва нещо не на място, какво остава пък да изтърве някоя цинична дума — погледна ме многозначително. — Не е най-красивата дама в светските кръгове, но всички казват, че притежава такава изисканост…
Оли заяви:
— Но новата Луси спокойно може да я конкурира.
Виктория се засмя звънливо, както имаше навик.
— О, скъпи, толкова си забавен — каза тя.
— Разкажи ми още за Тод — реших да не обръщам внимание на Виктория, а и бездруго исках да науча колкото е възможно повече. Той държеше ключа към бъдещето ми.
— Семейството му е богато, както вече казах. Ще наследи много акции, къща в Ню Йорк, голяма вила в Хемптънс…
— Но въпреки това е искал да натрупа собствено състояние?
Оли кимна.
— Той е златно момче, трябва да преуспее, нали разбираш? Премести се тук, основа „Мейл акомодейшънс“ и спечели купища пари. Има връзки с много богати чужденци: араби, японци, швейцарци, дори и някои янки от родината му.
— Колко мислиш, че е спечелил? — намеси се Виктория.
— Не знам. Може би около пет милиона. Разбира се, състоянието му струва много повече. Но според мен е чудесно, че не си пилее времето и не разчита само на попечителския си фонд като някой разглезен хлапак — каза Оли. — Възхищавам му се за това — в гласа му имаше сдържаност.
— Какво, не го ли харесваш, Ол? — попитах.
— О, не — Оли поклати глава. — Всъщност не го познавам добре като човек. Просто поведението му не ми допада особено. Но както казах, не го познавам особено.
— Добре тогава — усмихнах се.