— Разбирам — отвърнах смирено.
— Ще отговаряш на телефона както следва — Джейд се изкашля да прочисти гърлото си. — Добро утро, „Мейл акомодейшънс“. С какво бих могла да ви помогна? Непременно използвай израза „бих могла“, а не „мога“. Разбира се, че можеш да помогнеш на клиента? — сериозно заяви тя. — Правилната употреба на думите е отличителният ни белег в „Мейл акомодейшънс“.
„Съмнявам се, щом като повечето от вас са янки“. Не го казах на глас.
— Обръщай се към всеки с „господине“ или „госпожо“.
— Окей, исках да кажа, да, много добре.
— Ако не си сигурна в нещо, винаги записвай номера на човека и кажи, че някой от сътрудниците ще се обади възможно най-скоро. Никога не се пробвай сама да отговаряш на нечие питане. Няма нужда ти да поемаш инициативата — заяви тя с пренебрежение.
— Разбрах — повторих.
— А когато всичко е спокойно, ще има друга работа за теб — каза Джейд.
— Можеш да започнеш — ухили се гадничко Джеймс, — като ми направиш кафе. А после ще се заемеш с папките.
— О, да — кимна Джейд. — Има много за попълване в папките.
И се започна. Така протече първият ми работен ден. Повтарях една и съща фраза по телефона — явно останаха разочаровани, че не се сопнах на никого и не ги прехвърлих на грешен вътрешен номер. Обаче, вместо да ми направят комплимент, ме изпратиха до химическото чистене. Направих поне четиридесет чаши кафе. И билков чай. И подреждах папки, докато накрая изпорязах пръстите си в острите им ръбчета. Краката ме боляха адски от токчетата, стомахът ми къркореше. Явно нямаше обедна почивка за мен. „Някой трябва да пази крепостта“, заяви Джеймс. Позволиха ми да изляза за сандвич, но само до най-близкия магазин, в който имаха единствено с „меко сирене и туршия“ и „пушено говеждо с ряпа“. Изядох говеждото на бюрото си. „По-бързо, скастри ме Мелиса. Ами ако някой влезе и те види как се тъпчеш?“
Истински безкраен празник. Защо ли ме мразеха толкова? Правех каквото ми наредят. Бях обула чорапогащник и обувки на висок ток. Всичко беше съчетано по цвят. Просто не разбирах.
Липсваше ми „РС геймс юнивърс“. Липсваха ми приятелите, джинсите и вечерите в бара.
Изтощена, погледнах към старинния часовник на стената. Беше пет без десет.
— Извинявай, Джеймс — почтително се обърнах към него.
— Какво има? — сопна ми се той.
— Дали бих могла да направя няколко телефонни обаждания. Трябва да си намеря квартира.
— И да използваш фирмената техника? В работно време? Моля те, Луси — Джеймс поклати глава. — Отговорът е „не“ и не знам как изобщо ти хрумна да питаш.
— Почти пет е. И щях да използвам мобилния си телефон — бръкнах в чантата си. — Наистина трябва да си намеря ново жилище — примолих му се аз и гласът ми заглъхна. Затова замълчах. Сълзите нямаше да са добра идея. Само да изкарам деня! „Тази работа ти е нужна, Луси, не забравяй“, казах си аз.
Той сви рамене.
— Предполагам, че може. Стига да останеш до по-късно тази вечер.
По-късно ли?
— Надявах се да си уредя няколко огледа на апартаменти тази вечер.
— Уговори се за утре — Джеймс измъкна изпод бюрото си огромен куп папки. — Тук са данните за предпочитанията на последните ми клиенти. Нямам време да ги подредя в архива — небрежно подхвърли той. — Можеш да вземеш и да свършиш нещо все пак.
— Аз… разбира се — смирено се обадих. — Няма проблем.
— Тогава, след като затворим офиса, можеш да се заемеш с личните си обаждания. От личния си телефон.
— О, благодаря — измърморих.
Изгледа ме остро.
— И се постарай офисът да е чист и подреден, преди да си тръгнеш.
— Къде си търсиш квартира, Луси? — попита Бъфи.
Примигнах. За целия ден това бе първото, което ми бе казала без враждебен тон.
— Ами нали знаеш. „Тутинг“. „Балъм“. „Клапъм“, не и в престижната част, разбира се. Предградията „Хемпстед гардънс“…
— В „Хемпстед“ не е лошо — отбеляза Бъфи.
— „Хемпстед гардънс“ — поправи я Джеймс. — Луси си търси нещо в Сибир — усмихна се злобничко той. — Само се постарай да имаш достатъчно време за път, за да не закъсняваш за работа сутрин. Днес закъсня.
Стана пет часът. Щом стрелките на часовника посочиха точния час, момичетата като по команда се изправиха плавно в копринените си тоалети, взеха палтата си от „Бърбъри“ и тръгнаха към вратата.
— Не съм закъсняла — обърнах се към Джеймс, а в очите ми пак напираха сълзи.
— Ами! — изсумтя той. — Не беше и подранила, нали? Не очаквай да се задържиш тук, ако не се стараеш допълнително. Ще се видим утре сутринта. Приятна вечер.