Взе кашмиреното си палто и излезе, без да се обърне повече, като ме остави да седя зад бюрото си, стиснала мобилния си телефон и огромен куп папки.
Щях да се разплача, ако имах сили. За миг останах просто така, загледана в празното пространство. Но папките нямаше да се подредят сами, нали? А нямаше да мога да си тръгна, докато не го свърша.
Отгърнах първата морава папка. Вътре имаше прилежно изписан лист хартия за някоя си госпожица Манагучи. Търсеше да наеме обзаведена къща за шест месеца. Трябваше да е с три бани и зимна градина, централно отопление, да е от осемнадесети или деветнадесети век, да разрешават отглеждането на домашни любимци вътре и да има асансьор. Следващият, Сам Яблънс от Тексас, искаше четиристайна мансарда с изглед към Хайд парк, за предпочитане в някоя от кралските сгради. Някой беше добавил бележка с молив: „Задължително да е в аристократично обкръжение“. Наем… Примигнах. Бяха готови да плащат по петнайсет хиляди. На месец. Всеки месец!
Грабнах огромния куп папки. Във всяка имаше поне петдесет такива страници. А каква бе комисионата на агенцията за настаняването на тези клиенти? Едномесечен наем? Двумесечен?
Боже мой! Нищо чудно, че всички можеха да си позволят кашмирени палта и чанти от „Луи Вютон“.
Докато моята скромна особа се радваше, че ще получава осемнадесет хиляди на година.
Тръснах леко глава. Това беше повече, отколкото щях да получа във всяка друга работа. Защо да им завиждам? Трябваше да съм доволна, че мога да си позволя жилище със съквартиранти в „Балъм“.
Въздъхнах и се заех да прибирам папките. Трябваше да съм много старателна, никакви грешки. Джеймс, Мелиса и останалите с удоволствие биха ме уволнили. Не биваше да им давам основание.
Седма глава
Към седем и петнайсет най-сетне свърших. Коленете ме боляха, очите ми пареха, а и пръстите ми бяха изранени от папките, но поне бях готова. Искаше ми се просто да се измъкна от тази луксозна килия на мъченията и да се замъкна в бара. О, да, и да си поръчам едно голямо уиски с диетична кола, двойно. Два пъти.
По дяволите отпиването на малки глътки вино, и без това никой нямаше да ме види.
Но не можех. Трябваше да проверя обявите за квартири. Иначе щяха да ги вземат, най-евтините винаги ги наемаха най-бързо.
Забелязах една добра. В „Тутинг“, близо до автобусните маршрути. Къща под наем с трима съквартиранти, шейсет лири седмично.
— Здравейте! — опитах се да прикрия нервността си. — Обаждам се за квартирата.
— Да — отегчено ми отвърна някакво момиче.
— Можете ли да ми кажете малко повече за жилището?
— Написано е в обявата, нали?
— Добре, а какви са хората, които живеят там?
— Ти какво, да не си в трети клас? Не ни трябва такъв човек — заявиха отсреща с презрение и ми затвориха.
Въздъхнах и минах на следващата обява. Предградие „Хемпстед гардънс“. Звучеше хубаво и много зелено.
— Здравейте, обаждам се за…
— Вече е дадено. Съжалявам — отвърна ми мъжки глас. И той ми затвори.
Зяпнах, мобилния си апарат. Денят се превръщаше в истински кошмар. Опитах в „Балъм“. Това беше най-евтината обява, само петдесет и три лири седмично, с три момичета за съквартирантки.
— Здравейте, обаждам се във връзка с обявата за съквартирантка.
— О, да! — момичешки глас. — Какво искате да знаете?
Усмихнах се и въздъхнах облекчено.
— Бихте ли ми казали нещо повече за жилището?
— Разбира се — съгласи се тя. — Стаята ви ще е доста малка, метър и осемдесет на два и половина, но вътре има много етажерки и един вграден гардероб. Както и прозорец с прекрасен изглед към градината.
— Добре — звучеше ми чудесно.
— И се намира на около петстотин метра от автобусната спирка.
Още по-добре.
— А какви са момичетата?
— Всички сме работещи момичета. Едната е социален работник, другата — библиотекарка, а третата — счетоводителка.
— И още ли е свободно мястото? — опитах се да прикрия нетърпението си.
— О, да — отвърна тя. — Много хора дойдоха да гледат стаята, но никой не беше подходящ.
— Сигурна съм, че аз съм подходяща — исках да я предразположа.
— Християнка сте, нали? — попита тя. — И англичанка.
— Хм, да…
— Добре. Имахме ужасно много неподходящи кандидати. Имигранти, нали разбирате. И мюсюлмани, можете ли да повярвате? Както и евреи, а е невероятно колко много евреи има в този район. Когато попитах последното момиче дали е приела Исус като свой личен спасител, тя каза…
Внимателно натиснах червеното копче на телефона си. Сигналът за свободна линия ме подканваше да набера следващия номер. Сигурно трябваше да го направя. В „Луут“ имаше и други обяви. Но не можех да го понеса. Искаше ми се просто да си заровя главата в пясъка.