Уморено вдигнах чантата си и се заех да прибирам всички чашки от кафе из офиса. За да е безукорно чисто. Нали така бе казал Джеймс?
Чух превъртане на ключ в бравата и вратата се отвори, при което камбанката звънна нежно. Надявах се да не е Джеймс. Не бих могла да понеса поредната лекция.
Не беше Джеймс. А Тод Мейл. Изглеждаше страхотно в черния си костюм и много сексапилно черно палто. Вторачихме се един в друг.
— Луси? — учуди се той.
Сякаш не бе съвсем сигурен. Огледа ме от горе до долу — кремавата ми рокля с тъмносини цветенца, тъмносинята ми жилетка, новите ми обувки и чанта. Притесних се и отметнах косата си. Тя плавно се разстла по гърба ми. Благодарих на бога за Бърнис!
— Здравейте, господин Мейл — поздравих го. Бях нервна и гласът ми излезе дрезгав.
— Какво правиш тук? — попита той. — Почти седем и половина е.
— О! — каква възможност да го впечатля със старанието си! — Исках само да довърша папките и да поразчистя тук. Обичам да влагам максимум усилия. Да работя на сто и десет процента! — продължих ентусиазирано. Нали така говореха американците?
— Разбирам — каза той. — Хареса ли ти първият ти ден при нас?
— Абсолютно. Беше невероятно!
Мислено се потупах по гърба. Ако продължавах така, щяха веднага да ме вземат в сериала „Доусън крийк“. Или да ми дадат клакьорски помпони и поличка от палмови листа.
— Радвам се да го чуя — разсеяно отбеляза той. Влезе, в кабинета си и се върна с една папка, като хвърли бегъл поглед на листа върху бюрото ми, където си бях записала обявите за квартири.
— Какво е това?
— Тъкмо щях да го изхвърля.
— Какво е?
— Обяви за квартира — признах. — Търся си жилище. Но не се тревожете, използвах личния си мобилен телефон за обажданията. И едва след края на работното време.
— И защо си постъпила така? — попита Мейл, докато прелистваше папката си. Гласът му бе плътен и дълбок баритон. — Тук има достатъчно телефони. Прост натискаш девет за външна линия.
— Ами… Джеймс ми каза да не използвам фирмената техника.
Мейл вдигна поглед тъмношоколадовите му очи отново ме огледаха от глава до пети.
— Джеймс малко прекалява със старанието си — каза той. — Нямам нищо против да провеждате по някой личен разговор. Стига да не се прекалява.
— Благодаря ви, господин Мейл. Ще го запомня.
— Хей, вече минава седем — каза той. — Работното време е свършило, нали? Не мислиш ли, че е по-добре да ми казваш Тод?
— Тод — усмихнах се прелъстително, но за нещастие точно тогава стомахът ми реши да се обади с барабанно соло. Толкова силно, че и „Металика“ щяха да се гордеят с подобен звук. — Извинявай — изчервих се до уши. — Най-добре да се прибирам и да хапна нещо.
— По-добре ела с мен на вечеря.
Толкова се изненадах, че изтървах чантата си.
— Освен ако не ти е неприятно, разбира се — добави той.
— О, не! Искам да кажа, ще е чудесно — избърборих аз.
— Какво обичаш?
— Всичко… — за малко да кажа хамбургер и пържени картофки с голяма халба бира, но внезапно си спомних за обучението си. — Обичам изисканата кухня — внимателно довърших. — С хубаво вино, например „Шардоне“.
— Изискана кухня значи? — очите му блеснаха закачливо. — Май знам едно-две местенца. Готова ли си да тръгваме?
Вдигнах отново чантата си и му се усмихнах.
— Готова съм.
— Харесва ми роклята ти — отбеляза Тод. После вдъхна леко точно над главата ми. — И парфюмът.
— Благодаря — отвърнах любезно. Въздъхнах от удоволствие. Значи все пак си струваше. Оли беше прав.
Тод ме поведе навън към мястото, където бе паркирал колата си — много ниска, спортна и яркочервена. Никога не бях виждала нещо такова. Толкова ниска, че се зачудих как ли ще вляза вътре. Стори ми се малко странна.
— Харесва ли ти? — попита той, докато аз се опитвах да се настаня на седалката, покрита с черна кожа.
— Хм, да.
— Е, естествено е да ти харесва — отбеляза той. — Това е „Ламборгини“. Някога возила ли си се в такава?
Беше много неудобно. Поклатих глава.
— Така и предполагах — каза Тод. — Е, порадвай се на разходката.
Включи на скорост и плавно се вля в уличното движение. Много исках да се „порадвам на разходката“, но засега единствено виждах ауспуха на проклетия автобус точно пред нас. Но пък останалите ни поглеждаха завистливо през прозорците на колите си. Опитах се да се отпусна. Вероятно беше нещо като привилегия да можеш да видиш толкова много шасита на коли. Сигурно само механиците гледаха толкова отблизо светлините на стоповете.