Супер. Потиснах усмивката си.
— Тод Мейл — обади се Виктория със задъханото си тънко гласче, което й беше специалитет, — за мен е удоволствие. Толкова съм чувала за теб от моя скъп Оли.
— Така ли? — Тод погледна Оли. — Нищо хубаво, надявам се.
Виктория се засмя със звънливия си момичешки смях, сякаш е казал най-забавното нещо на света.
— Какъв късмет да се срещнем така — измърка тя. — Какво съвпадение. Надявам се, че ще те видим и на сватбата, нали, Тод?
Оли я погледна рязко, но тя се престори, че не забелязва.
— О, да, разбира се — отвърна Тод. — Ще бъде забавно.
— Е, това е чудесно — продължи Виктория. — Какво ще кажете, ако се присъединим към вас, Тод? Толкова по-добре ще е, отколкото да се храним поотделно.
— Вики, те вече са се нахранили — обади се Оли и в тона му се усещаше желязна нотка. Той посочи към празните ни чинии.
— О, няма значение — не преставаше Вики. — Ще пропуснем ордьовъра. Ще хапваме основното си ястие, докато те са на десерта.
— Ами… — провлачено подхвана Тод — ще е чудесно някой друг път, Вероника.
Едва успях да потисна смеха си.
— Виктория — поправи го тя, като ме погледна убийствено.
— Да, да. Но тази вечер се канех да изведа Луси и да й покажа няколко апартамента.
— Работите толкова до късно? — възкликна Оли с леко неодобрение.
Погледнах го предупредително. Какво си въобразяваше? Не исках да изплаши Тод. Опитвах се да направя добро впечатление на човека.
— Работа ли? О, не — Тод ме погледна с възхищение и гадната Виктория не вярваше на очите си. Зяпаше ни така, сякаш това е най-ужасният й кошмар, но наяве.
Изведнъж разбрах. Тя си мислеше, че сме на среща!
Но нямах намерение да коригирам впечатленията й. Поглеждаше от Тод към мен и после обратно и направо чувах как стържат колелцата в малкото й мозъче. Насили се да ми се усмихне.
— Не, ще предложа на Луси да се настани в някой от фирмените апартаменти. Разбрах, че е трябвало да се изнесе от твоя, Оливър.
— Тъй като ще се женим — намеси се Виктория. — Иначе с удоволствие бихме приели Луси да остане колкото иска.
Да, как ли пък не!
Тод разпери ръце.
— Затова сега й предлагам да си избере някое от жилищата, в което да се настани временно. Това е добре за фирмата и напълно устройва Луси.
— Така ли? Чудесно — усмихна се Оли.
Забелязах как Виктория се бори със себе си, но накрая загуби битката. Любопитството надделя над хладнокръвието й.
— И къде са тези жилища? — попита тя.
— Където си пожелае всъщност — отвърна Тод. — „Нотинг Хил“, „Саут Кенсингтън“, „Найтсбридж“, „Мейфеър“, „Хайд парк“. Имаме навсякъде.
Виктория прехапа устни.
— Е, определено ти провървя, Луси — каза тя. — Каква късметлийка!
— О, не — отвърна Тод. — Аз съм късметлията — и ми отправи най-ослепителната си усмивка.
„Ха-ха!“, мислено се потупах в гърдите аз. Чувствах се на седмото небе.
Усмихнах се сдържано на Виктория, която явно имаше проблеми с дишането.
— Хайде, скъпа — Оли я задърпа за костеливата ръка. — Трябва да седнем на нашата маса.
— О, да — неохотно се съгласи тя. — Но, Тод, непременно ще поддържаме връзка. Някой ден трябва и четиримата да излезем на вечеря.
Тод й се усмихна учтиво и хладно, кимна на Оли и се върна към шампанското си, а аз се насладих на гледката на Виктория, която се отдалечаваше със скован от ярост гръб.
Човек би помислил, че ще е щастлива. Но ако се тревожеше, че съм се увлякла по Оли, какво лошо имаше в това, че Тод Мейл ми обръща специално внимание?
— Досадно — въздъхна моят рицар на бял кон. — Не мразиш ли подобни прекъсвания? Имам предвид, добре е да поздравиш хората. Но после трябва да си хванеш пътя!
— Сигурна съм, че Оли искаше да отиде на своята маса. А Виктория просто се опитваше да бъде учтива — дипломатично се обадих аз. Заради Оли.
— Тя е истинска напаст — пренебрежително подхвърли Тод. — Мразя амбициозните жени. Да платим тук и да те заведа да видиш няколко апартамента — той ме погледна. — Ако имаш време, разбира се.
— О, да — отново отпих от шампанското, съвсем мъничка глътчица, разбира се. — Имам време.
Вечерта се очертаваше все по-хубава и по-хубава. Тод ме придружи до колата и задържа вратата да се кача, после ме повози из опустяващите улици на Лондон.
— Одобрявам таксата, която въведоха за движение в центъра — каза той. — Бедняците не могат да си я позволят, затова се качват на автобусите. Така пътищата са по-чисти за мен. Това съкрати времето ми за пътуване с петнайсет процента — потупа волана. — А и това бебче не можеш да го покажеш в най-добрия му вид в натоварен трафик!