Потърсих мислено някаква остроумна реплика, но нищо не ми хрумна.
— До утре — повтори Тод и излезе.
Хм… Не беше минало зле, нали? Не беше направил нищо лошо. Не ме беше потупал по дупето или нещо такова. Казах му, че не искам да излизам с него, и той си тръгна. Сега се чувствах гузна. Какво като Тод изглеждаше малко изкуствен и стряскащо красив. Заведе ме на чудесна вечеря и беше първият в онзи офис, който се отнесе човешки с мен. Нямаше как да не е супер изискан.
Отново разгледах апартамента — голям, плашещ и богат, също като него. Откровено казано, не бях сигурна, че ми харесва. Внушаваше ми страхопочитание.
Тръснах глава. Край! Това беше апартамент-мечта, а Тод — шеф-мечта.
Прибрах се след около час. Чувствата ми бяха много объркани, не знаех какво да мисля. Бях възторжена. И разочарована.
Но нямаше смисъл да се вманиачавам. Чувах звуците от стаята на Оли — подозрително приглушени и задъхани. Пфу! Оли и Виктория. Истинска трагедия. Отидох в банята и много внимателно свалих дрехите си. После измих лицето си и си сложих малко от скъпия нощен крем на Виктория. Загърнах се в старата си, прокъсана хавлия и се прибрах крадешком в стаята си.
Умирах от глад. Четири залъка риба и малко шампанско не ми стигаха. Но Тод харесваше кльощави жени, нали? Исках да покажа малко старание. Да създавам правилното впечатление.
Поспорих със себе си. Но накрая успях да устоя на изкушението и да не се отзова на бекона, който сякаш ме викаше от кухнята. А и не беше чак толкова трудно. Бях по-уморена, отколкото гладна; облякох пижамата на татко, нагласих будилника за пет сутринта и заспах още преди да усетя възглавницата.
Осма глава
Когато будилникът звънна, скочих на секундата. Изправих се рязко, сякаш събудена от кошмар. Само че не беше кошмар, нали? Днес беше денят за преместване във фантастичния мансарден апартамент-мечта.
Изключих и останалите аларми и звънци, преди да са събудили Виктория, после се пъхнах под душа. Отново преминах през целия ритуал на истинските момичета. Измиване. Подсушаване. Сешоар. Лак. Грим. Днес не ми се стори толкова сложно; този път знаех какво да правя.
Уви, това не означаваше, че чорапогащникът не предизвикваше сърбеж по краката ми.
А и, разбира се, бях нервна. Все пак летвата бе вдигната много високо. Роклята с тъмносини цветенца бе най-красивият ми тоалет, но трябваше да се справя както мога: бледожълта пола, бяла риза, бледожълта жилетка, бежова чанта и бежови обувки. Малко „Шанел“ неутралните нюанси в грима на Боби Браун.
Притеснено се погледнах в огледалото. Но всичко изглеждаше наред — оттам ме гледаше Луси, наконтена като Бъфи; онази с дългата блестяща коса и дрехи в тон!
Отидох в кухнята за закуска. Искаше ми се да изям купичка с овесена каша. Странно ли беше? В студени дни като този нямаше нищо по-хубаво от пълна купа пухкава овесена каша със златистокафяв сироп и огромна чаша кафе с две захарчета.
Стомахът ми закъркори шумно само при мисълта за нея. Но не можех да ям това. Напоследък нямах време да тичам, а ако се тъпчех като прасе без упражнения…
С други думи, минавах на нисковъглехидратна диета.
Неохотно се замъкнах до хладилника и извадих бекон и яйца. Три яйца и две резенчета бекон. И малко кафе. Не беше овесена каша, но трябваше да се задоволя и с това. После щях пак да си измия зъбите, за да отмия петната от кафето.
Кой знае дали в „Мейл акомодейшънс“ щеше да ми остане време за обяд. Или дори за вечеря. Мисълта беше толкова потискаща, че добавих още едно парченце бекон.
— Добро утро, Луси! — пропя Виктория.
Примигнах над ръба на чашата си. Вики се беше появила, наконтена в копринен халат, стегнат здраво около кльощавото й тяло, а под него несъмнено беше с някоя нощничка с котенца или нещо подобно. На краката й се мъдреха розови пантофки на висок ток с пухкави перца на пръстите.
— Здрасти — обадих се аз.
— Добре ли спа?
Примигнах. Какво ли й ставаше?
— Много добре, благодаря. А ти? — и аз можех да се включа в играта.
— О, спах чудесно — отвърна тя. — Беше страхотно приятно да се срещнем случайно снощи, нали?
— Да, страхотно — съгласих се. Вероятно имаше лека амнезия и беше забравила мрачните и убийствени погледи, които ми беше мятала. — Както и да е, повече няма да ви досаждам тук. Тази вечер ще си изнеса багажа.
Виктория се намръщи.
— Толкова ще ми е мъчно за теб — каза тя. — Все пак станахме доста близки, нали?
Хм?
— Къде точно ще се местиш? — прониза ме с поглед тя.