Усмихнах се тържествуващо.
— Тод ми предложи да остана да се грижа за едно местенце, което фирмата дава под наем.
Виктория помоли за подробности. Знаех си, че ще го направи!
— Намира се в „Найтсбридж“ — поясних. — Съвсем близо до спирката на метрото. Не е далеч от „Харви Никс“ — добавих небрежно.
— В „Найтсбридж“ — въздъхна тя. — И колко ще плащаш като наем? Само символична сума?
— О, няма да плащам нищо. Всъщност Тод ще ми дава пари. А и имам сметка за разноските — заявих между другото.
Оли се появи по пижама и със зачервени очи.
— По дяволите, що за врява вдигате в зори — измърмори той. — Не може ли човек да поспи пет минутки сутрин? Едва минава шест. Подай ми кафето, Луси.
Подадох му каната. Виктория остана загледана в мен, сякаш Оли го нямаше, което е точно обратното на обичайното й поведение.
— Мисля, че това е прекрасно — излъга тя. — Заслужаваш го. А какъв е апартаментът? В мазето? Или би трябвало да кажа „приземния етаж“ — пресилено се усмихна тя. Ето. Дори и когато се стараеше да се държи възможно най-любезно, не можеше да прикрие докрай злобата си. — Нали така го наричате вие, агентите по недвижимите имоти?
— Вероятно. Но не е в приземния етаж. Мансарда е.
В тона й вече звучеше молба, когато пророни:
— А колко е голям — студио ли е?
— Не точно — отвърнах аз. — Простира се над цялата сграда. Има пет спални, пет бани. Всекидневната и кухнята са доста просторни. По-големи са от този апартамент — от целия апартамент — не можах да се сдържа и на свой ред й се усмихнах злобничко. — Има зимна градина и тераса.
— И колко време ще останеш там? — едва прошепна Виктория.
— Не знам. Тод казва, че е много вероятно да се наложи да остана около година или повече — огледах изкуствените си нокти. — Или пък ще ме премести на някое по-хубаво място.
Тя преглътна с мъка.
— Сигурна ли си, че искаш да живееш там, Луси? — попита Оли след три големи глътки кафе. — Може би е по-добре да плащаш за собствена стая.
Изглеждаше притеснен.
— Какво, да деля един апартамент с куп откачалки? — зяпнах го аз. — Какво лошо има в малко лукс?
— И аз това казвам — включи се Виктория. — Тод определено изглежда много щедър — добави тя, поглеждайки многозначително Оли.
— Нали не е поискал от теб нещо допълнително в замяна? — погледна ме Оли.
— Какво например?
— Знаеш какво — изчерви се той.
— Не, не е. А и аз не бих спала с някого само за да се уредя с хубав апартамент! — засегнах се аз.
— Извинявай, приятел. Разбира се, че не би го направила.
— Но двамата сте близки, нали? — поинтересува се Виктория. — Ти и Тод? Той очевидно много те харесва.
Омекнах.
— Ами… той е много мил. И май наистина ме харесва. Разбираме се. Но не ме е молил за нищо — натъртих и погледнах към Оли.
Беше много близо до истината. Всъщност в един момент бях решила, че Тод се кани да поиска нещо. Но в крайна сметка не го бе направил, нали? А това беше важното.
— Изглежда ми странно.
— О, наистина ли, Оли — сопна му се Виктория. — Тод просто има много пари и няма нищо против да ги споделя. А Луси явно му е направила страхотно добро впечатление — каза тя и се обърна към мен с най-бляскавата си двайсет и четири каратова усмивка.
Не ми се вярваше. Сигурно така се чувстваха мъжете, когато Виктория им се усмихне. Но толкова сериозно се бе заела със задачата да привлече Тод в социалното обкръжение на Оли, че явно бе решила да се подмазва дори и на мен, за да го постигне.
— Защо го покани на сватбата, съкровище? — попита Оли. — Та аз едва го познавам.
Виктория разтвори още по-широко кафявите си очи в престорено невинен израз.
— Не ставай глупав, скъпи! Заради Луси, разбира се.
Замалко щях да се задавя с кафето си. Заради кого?
— Да, Луси и Тод явно си допадат — продължи тя. — А за Луси ще е само от полза да опознае шефа си извън деловата обстановка на службата. Нали точно това искаш и ти, скъпи? Луси да се издигне в кариерата. Светът да види новото й аз. Нали изглежда прекрасно тази сутрин? Всичко е напълно в тон. Справя се просто чудесно — покровителствено заяви Виктория, сякаш бях някое бавноразвиващо се дете, което се учи да кара колело.
— Да, изглежда много добре — призна Оли и ме потупа топло по рамото. — Красива си така. Или може би трябва да кажа — още по-красива.
Виктория се престори, че няма нищо против думите му.
— А ние искаме Тод да види Луси в най-добрата й светлина. В крайна сметка, скъпи, Луси е сред най-добрите ти приятели. Щом тя се е сближила с Тод, трябва и ние да го опознаем. Не мислиш ли така?
— Предполагам, че трябва — съгласи се Оли, без особен ентусиазъм.
— Доведи го на гости преди сватбата, Луси — не спираше с любезностите си Виктория. — Елате на вечеря. Ще бъде забавно!
— Виктория — бавно отроних аз, — не ми ли каза ти самата, че е време да не се държа толкова приятелски с Оли, докато се приготвяте за сватбата? — не се сдържах. Головата позиция беше открита и вратарят не се виждаше никакъв. — Мислиш ли, че е добра идея да се срещаме толкова често?
Оли изглеждаше съвсем объркан.
— За какво говориш? — попита ме.
— О, Луси! — Виктория се засмя насила. — Как си могла да ме разбереш толкова погрешно? Не, само имах предвид, че сега ние двамата с Оли сме най-добри приятели. Не че искаме да те изолираме.
— Разбира се, че не искаме — сериозно заяви Оли.
А аз засиях вътрешно.
— Всъщност — не спираше Виктория — отдавна мислех да го направя и сега смятам да използвам възможността. Луси, ще ми станеш ли шаферка?