— Предполагам, че трябва — съгласи се Оли, без особен ентусиазъм.
— Доведи го на гости преди сватбата, Луси — не спираше с любезностите си Виктория. — Елате на вечеря. Ще бъде забавно!
— Виктория — бавно отроних аз, — не ми ли каза ти самата, че е време да не се държа толкова приятелски с Оли, докато се приготвяте за сватбата? — не се сдържах. Головата позиция беше открита и вратарят не се виждаше никакъв. — Мислиш ли, че е добра идея да се срещаме толкова често?
Оли изглеждаше съвсем объркан.
— За какво говориш? — попита ме.
— О, Луси! — Виктория се засмя насила. — Как си могла да ме разбереш толкова погрешно? Не, само имах предвид, че сега ние двамата с Оли сме най-добри приятели. Не че искаме да те изолираме.
— Разбира се, че не искаме — сериозно заяви Оли.
А аз засиях вътрешно.
— Всъщност — не спираше Виктория — отдавна мислех да го направя и сега смятам да използвам възможността. Луси, ще ми станеш ли шаферка?
Още се опитвах да го преглътна, когато стигнах до офиса. Точно в седем и петнайсет. Но не бях първата там. Лампите вътре светеха. Отворих вратата и чух звъна на камбанката.
— Ехо? — извиках. — Има ли някой тук?
От вътрешния кабинет се чу приглушено трополене, после и шумолене на хартия.
— Само минутка — бодро се обади Джейд. — Идвам веднага!
Останах до входа, а след минутка се появи и тя, леко зачервена и необичайно поомачкана. Предполагам, че дори и манекенките имат лоши дни. Джейд носеше един от обичайните си изискани тоалети: копринена риза в розово, къса пола в бургундскочервено и обувки на висок ток в същия цвят, които изглеждаха ужасно неудобни, но и много секси в типичен за гувернантките стил, неизбежните перли и часовник „Картие“ от масивно злато.
Тя разсеяно приглади полата си и хладно възкликна:
— Господи, Луси! Изплаши ме. Тъкмо преглеждах едни документи с господин Мейл.
— Нали извиках?
— Е, можеше да го направиш малко по-високо.
Тод влезе в голямата приемна, зашеметяващ както винаги и в тъмен костюм. Сигурно носеше само такива.
— Добро утро, Луси.
— Здравей, Тод — обърнах се към него с най-очарователната си усмивка, но той се намръщи. — Исках да кажа, господин Мейл.
— Бих искал едно кафе. Черно, без захар. Джейд?
— Да, сър — тя му се усмихна. — С удоволствие.
— Кажи на Луси как го предпочиташ — с равен глас заяви Тод и се скри в кабинета си.
Джейд ме изгледа тържествуващо.
— С каймак, мляко и едно пакетче захарин — каза тя. — Спазвам диетата на Аткинс.
Зяпнах костеливата й фигура.
— Защо?
— Човек трябва да се грижи за онова, което природата му е дала — самодоволно заяви тя. — Побързай, Луси, не бива да караш хората да чакат.
Изчервих се и се втурнах към модерната кафе машина, засрамена. Ако Виктория бе станала свидетел на тази сценка, нямаше да ми се подмазва, нали? Явно Тод нямаше да се държи чак толкова приятелски с мен.
Направих кафе и притеснено се запътих към кабинета на Тод с неговата чаша. Той говореше по телефона на неразбираем за мен японски. Дори не ме погледна и не ми благодари, само ми махна да оставя чашата на бюрото му. Изчаках за миг, но той ме погледна с раздразнение, затова бързо се изнизах в приемната.
Посърнала, занесох кафето на Джейд. Тя отпи глътчица и каза с отчетливия си калифорнийски акцент:
— Ммм, благодаря. Хей, това кафе е наистина много хубаво — наблегна на „много“. — Когато Джеймс го прави, никога не е такова. Май не използва правилните пропорции. Как успя да разгадаеш машината?
Е, днес явно бе в добро настроение.
Погледнах към кафе машината с електронните цифрови датчици и многобройните й хромирани отделения.
— Обичам машините — отвърнах. — И компютрите — добавих замечтано.
— О, Луси — Джейд се засмя звънливо, почти като Виктория. Сигурно идваха от един и същи далечен космос, където правеха истинските момичета. — Сега ще вземеш да кажеш, че обичаш да ремонтираш коли. Или да ловиш риба!
— Ами…
— О, я стига! — възкликна Джейд. — Вие, английските момичета, наистина сте много щури!
Направих си черно безкофеиново кафе — сега най-малко имах нужда от допълнително адреналин — и седнах на бюрото си. Тод излезе от кабинета си и заговори с Джейд за някакви срещи. Дори не погледна към мен, а след минутка входната врата се отвори и пристигна Джеймс, следван по петите от Бъфи и Мелиса.
— Добро утро на всички — поздрави Джеймс. — Луси, подреди ли онези папки?
Кимнах.
— Всички ли? — настоя той.
— Всички.
— Много добре. Направи ми кафе. С мляко, без захар — нареди той.
— Е, Луси — подхвана Бъфи, — намери ли вчера къде да се настаниш?