— Нямах търпение да се измъкна — продължи Тод. — Само още секунда затворен вътре, и сигурно щях да полудея. Ура! — махна весело на слънчевия пролетен ден навън; дърветата бяха обсипани с цвят, а небето — бледосиньо като сапфир.
— Не разбирам — тихичко се обадих аз.
— Много е просто — отново ме огледа преценяващо. — Просто приемай нещата каквито са и виж докъде ще стигнеш. Кажи ми, нетърпелива ли си да се нанесеш в новото жилище довечера?
— О, да — промълвих. Макар че в действителност бях леко притеснена. Направо можех да се загубя в онзи апартамент. — Благодаря ти отново. Но, виж, Тод, аз…
— Нека те прекъсна — вдигна ръка той.
Седях сковано на седалката до него. Ами ако Оли беше прав? Дали не се канеше да плъзне ръка под полата ми или нещо такова?
— Чух добре какво каза снощи и уважавам чувствата ти — тържествено продължи Тод. — Решението с кого да излизаш си е само твое. Но трябва да ти призная, Луси, ти ме заинтригува. Не са много жените, които са ми отказвали.
— Аз…
— Спокойно — каза той. — Няма никакви условия, скъпа. Апартаментът е на твое разположение. Изобщо не си длъжна да ми обръщаш никакво внимание, ако не искаш. Ясно?
— Добре.
— И все пак моето желание е да изляза на среща с теб. Ти си… — той сви рамене — … уникална. Затова от време на време ще те каня на среща. Ти си напълно свободна да ме натириш. Така казвате вие, британците, нали? Да ме натириш?
— Понякога — той го казваше много смешно.
Тод ме погледна, сякаш ме преценяваше.
— Мисля, че в извънработно време можем да бъдем приятели. Но — продължи той, — понеже съм твой шеф, не искам да се чувстваш неудобно. Ако предпочиташ да не сме приятели, добре. Няма да те притискам. Е, какво ще кажеш?
Седях в скъпата му кола, а изгорелите газове на другите коли полъхваха в лицето ми. Всъщност не бих могла да възразя, нали? Той молеше за разрешението ми. Беше ми дал работа и страхотен апартамент. Само защото имаше нещо леко… съмнително в него…
Какво? Какво съмнително имаше? Може би се обаждаше вродената ми антипатия към всичко американско. Той не беше виновен, че е красив и изискан. И безкрайно мил с мен.
Тогава се сетих за онова, което Оли бе споменал в ресторанта — че не му се доверява напълно, и се изчервих. Нима реакцията ми беше породена от онова, което мисли Оли? Все едно да докажа, че Виктория е права и наистина съм влюбена в Оли.
— Наистина ще е чудесно — твърдо заявих аз. Беше много ласкателно, че иска да излезе на среща с мен! — Много ще се радвам да бъдем приятели. Особено след всичко, което направи за мен, и след като ми осигури онзи… — „огромен, стерилен“ — прекрасен апартамент.
— Това е нищо — махна небрежно с ръка Тод. — А сега наистина трябва да покажем една къща на клиенти, така че всичко е напълно делово, нали?
— Разбрано.
— А после ще се измъкнем и ще обядваме заедно. Какво ти се хапва?
Наденички с картофено пюре? Риба и картофки? Някой от онези големи сандвичи, които бях яла във влака?
— Не знам — измърморих. — Риба или крехко месо. И пресни зеленчуци.
— Без никакви въглехидрати.
— О, не, никакви. Зелена салата.
— Добър избор — одобрително кимна Тод.
Показахме на клиентите великолепна самостоятелна къща в стила на кралица Ан, към която имаше оградена с каменен зид градина. Постарах се да бъда идеалната секретарка. При здрависването казах: „За мен е истинско удоволствие да се запознаем“ и „Колко мило, че дойдохте“, сякаш бях кралицата, а после следвах Тод по петите и делово записвах всички техни изисквания — централна климатична инсталация, камериерка пет дни в седмицата, ежедневна доставка на свежи цветя. Оставих приказките на Тод и повече не отворих уста. След като ги изпрати, той ми се усмихна одобрителни, и каза:
— Видя ли? Знаех си, че ще се справиш много добре. Дискретна си. Това е много важно в моя бизнес.
— Ще го запомня.
— Красота и ум — отбеляза Тод. — Е, вярно — той погледна тоалета ми — имаш нужда от малко повече стил, но нищо. Оливър ме предупреди, че ще се нуждаеш от малко напътствия в тази област.
Пребледнях. Та това беше най-доброто ми постижение! Старателно бях използвала чисто научен подход и женските списания, за да сглобя гардероба си.
— Не се притеснявай — провлачено каза той. — Ще ти помогна. А сега — на обяд. Какво ще кажеш за „Айви“?
Тод беше известен навсякъде, където ходехме. Даваше огромни бакшиши и винаги получаваше най-хубавата маса. Поръчах си минерална вода — американците мислеха, че си алкохолик, ако пиеш нещо друго на обяд — и Тод направи същото. А после ми донесоха малка пържола с пюре от спанак. Което вероятно бе по-добре от нищо все пак.